Фред Варгас - Едно незнайно място

— Фроа… си… — прошепна Адамсберг.

Веранк като че ли не разбра, защото доближи ухо до устните му.

— Фроа… си…

Веранк се бе срещал с Фроаси за кратко, но разбра посланието. Страхотната Фроаси. Забележителна жена, истински рог на изобилието. Отвори първата бутилчица, повдигна главата на Адамсберг и изсипа малко в устата му.

— Успяваш ли да глътнеш? Преглътна ли?

— Да.

Веранк изсипа цялото шишенце, отвори второто и завря гърлото му между зъбите на Адамсберг с чувството, че е химик, който излива чудотворен химикал в голям аламбик. Изпразни и трите шишенца и погледна Адамсберг.

— Усещаш ли нещо?

— Вътре.

— Чудесно.

Веранк отново зарови из чантата си, извади голяма четка за коса — никакъв гребен не можеше да премине през гъстата коса на Беарнеца. Уви четката в парче от риза и затърка кожата, все едно че чистеше кон.

— Боли ли те?

— Започва.

Още половин час Веранк го обсипва с удари, раздвижва крайниците му, четка го, като все питаше коя част „се завръща“. Прасците? Ръцете? Вратът? Конякът бе затоплил гърлото му и думите се връщаха.

— Сега ще се опитам да те изправя. Иначе няма да раздвижим краката.

Като се опря на един ковчег, солидният Веранк го вдигна с лекота и го задържа на крака.

— Не, приятелю, не усещам пода.

— Стой прав, трябва кръвта да слезе надолу.

— Не мисля, че това са моите крака, мисля, че са конски копита.

Докато придържаше Адамсберг, Веранк за първи път се огледа, осветявайки мястото с фенера си.

— Колко мъртъвци има тук?

— Има девет. И една не съвсем мъртва. Вампирка, Весна. Щом си тук, значи си наясно.

— С нищо не съм наясно. Дори не знам кой те е затворил в тази гробница.

— Церк.

— Не ми е известен. Преди пет дни бях в Лобазак. Изчакай да слезе кръвта.

— Тогава как си тук? Планината те е изплюла дотук?

— Да. Как са конските копита?

— Единият е добре. Мога да вървя, като куцам.

— Имаш ли оръжие някъде?

— В крьочма . Хотел. А ти?

— Аз вече нямам оръжие. Не можем да излезем оттук без чужда помощ. Онзи се връща четири пъти през нощта да проверява вратата на гробницата и да се ослушва. Изчаках да се разкара и после още чаках, да не би да се върне.

— С кого ще излезем? С Весна?

— Под вратата има процеп от около половин сантиметър. Може би ще имаме връзка. Стой прав, пускам те.

— Имам само един крак и съм малко надрънкан от твоя коняк.

— Можеш да благословиш този коняк.

— Благославям го. И теб те благославям.

— Не благославяй толкова бързо, може да съжаляваш.

Веранк легна по корем, долепи телефона си до вратата и го разгледа на светлината на фенера си.

— Имаме един-два импулса, може и да стане. Знаеш ли номера на някой в селото?

— Владислав. Виж в моя мобилен. Той говори френски.

— Много добре. Как се казва това място?

— Гробницата на деветте жертви на Плогойовиц.

— Очарователно — оцени Веранк. — Девет жертви? Да не е сериен убиец?

— Вампир е.

— Приятелят ти не отговаря.

— Настоявай. Колко е часът?

— Почти десет.

— Може още да лети. Настоявай.

— Имаш ли му доверие?

С ръка, опряна на един ковчег, Адамсберг стоеше на един крак като заподозряла опасност птица.

— Да — каза той накрая. — Не знам. Той все се смее.

Адамсберг наведе глава, за да се предпази от дневната светлина, и се вкопчи в рамото на Веранк. Даница, Бошко, Вукашин и Влад ги гледаха как се измъкват от гробницата, като първите трима, онемели от ужас, бяха кръстосали пръсти, за да се предпазят от зловредните влияния. Окаменяла, Даница се взираше в Адамсберг и виждаше зелени сенки под очите му, посинели устни, тебеширено бели бузи, кожа на червени, на места кървави черти, там, където бе минавала четката на Веранк.

— Мамка му — ядоса се Влад. — Като излизат оттам, не значи, че са мъртви. Помогнете им, за Бога!

— Спазвай малко приличие — механично каза Даница.

Откриваше все повече признаци за живот по лицето на Адамсберг и по-спокойно си поемаше дъх. Но кой беше непознатият? Какво правеше в гробницата на прокълнатите? Двуцветният скалп на Веранк беше дори по-обезпокоителен от полумъртвия вид на Адамсберг. Бошко предпазливо приближи и хвана комисаря за другата ръка.

— Сакото — каза Адамсберг, като посочи вратата.

— Отивам — каза Владислав.

— Влад! — изрева Бошко. — Никой син на това село не влиза вътре. Изпрати чужденеца.

Заповедта беше толкова категорична, че Влад спря и обясни ситуацията на Веранк. Веранк облегна Адамсберг на Бошко и слезе по стъпалата.