Фред Варгас - Едно незнайно място

— Защото смята, че французинът и австриецът, дето са убити, са от рода на Плогойовиц.

— И това ти се вижда смешно? — каза Даница и стана. — Вижда ти се смешно?

— Но това се вижда смешно на всички, Даница, дори на парижките ченгета.

— Владислав Молдован, нямаш повече мозък от дедо ти Славко.

— Значи и ти са като другите, а? Ти то веруjе? И ти ли не ходиш на незнайното място? Да почетеш гроба на горкия стар Петър?

Даница запуши устата му с ръка.

— Мълчи, за Бога. Какво искаш да направиш? Да го привлечеш? Не само че не спазваш приличие, Владислав, ами си и глупав и самонадеян. И други неща, каквито старият Славко не беше. Егоист, мързеливец, страхливец. Ако Славко беше тук, щеше да потърси приятеля ти.

— Сега?

— Нали няма да оставиш една жена сама в нощта?

— Нищо няма да видим в тъмнината, Даница. Събуди ме след три часа, като съмне.

В шест часа сутринта Даница бе подсилила издирвателния отряд с готвача Бошко и сина му Вукашин.

— Той познава пътищата — обясни им Даница — и отиде на разходка.

— Може да е паднал — неуверено предположи Бошко.

— Вие вървете към реката, аз и Владислав ще идем към гората.

— А мобилния му? — попита Вукашин. — Владислав има ли номера?

— Опитвах — каза Владислав, който като че ли продължаваше да се забавлява. — И Даница въртя от три до шест. Нищо. Може да е извън обхват или да му е свършила батерията.

— Или да е във водата — каза Бошко. — Има едно коварно мостче до големия камък. Дъските поддават, лошо място е. Това чужденците имат мозък колкото на пиле.

— А незнайното място? Никой ли не ходи там? — попита Владислав.

— Не е забавно, малкия — каза Бошко.

Този път младежът замълча.

Даница беше разстроена. В десет часа сутринта тя сервираше закуската на тримата мъже и й се налагаше да признае, че те несъмнено са прави. Не бяха открили и следа от Адамсберг. Не чуха викове, нито стенания. Но в старата мелница някой бе влизал, със сигурност, върху слоя птичи изпражнения имаше стъпки. После следите продължаваха в тревата до пътя, където върху малката непавирана отсечка ясно се виждаха отпечатъци от гуми.

— Успокой се, Даница — кротко говореше внушителният Бошко, чийто плешив череп бе съчетан за равновесие с гъста сива брада. — Той е полицай, какво ли не е виждал и знае какво прави. Поискал е кола и е отишъл в Београд да говори с полицаjци . Можеш да си сигурна.

— Ей така, без да каже довиждане? Дори не е минал да се види с Архангел.

— Такива са полицаjци , Даница — увери я Вукашин.

— Не са като нас — обобщи Бошко.

— Плог — обади се Владислав, който започваше да изпитва известно съчувствие към добрата Даница.

— Може да е имало нещо спешно. И да е трябвало да замине веднага.

— Бих могъл да се обадя на Адрианус — предложи Владислав. — Ако Адамсберг е при белградските ченгета, той ще знае.

Но Адриен Данглар нямаше никаква вест от Адамсберг. Още по-обезпокоително беше, че Вейл имаше телефонна среща с него в девет сутринта местно време, а мобилният му не отговаряше.

— Не може батерията да се е изтощила — настоя Вейл пред Данглар. — Той не използваше апарата, свързваше се само с мен и сме говорили един-единствен път вчера.

— Обаче не можем да се свържем с него и не знаем къде е — каза Данглар.

— Откога?

— Откакто напусна Киселево, за да се поразходи, вчера следобед към пет часа.

— Сам?

— Да. Обадих се на ченгетата в Белград, Нови Сад и Баня Лука. Не се е свързвал с никое полицейско управление в страната. Провериха и местните таксита, нито едно не е качвало клиент в Киселево.

Ръката на Данглар трепереше, когато затвори телефона, и по гърба му се стичаше пот. Бе успокоил Владислав, като му каза, че при Адамсберг неочакваните отсъствия не са нещо тревожно. Но това не беше вярно. Адамсберг липсваше от седемнайсет часа, от които цяла една нощ. Не беше напускал Киселево, щеше да го предупреди. Данглар отвори шкафа в кабинета си и извади недокосната бутилка червено вино. Хубаво бордо, висок pH, много слаба киселинност. Направи гримаса, сърдито върна бутилката на мястото й и слезе по витата стълба, която водеше към избата. Зад казана имаше останала бутилка бяло, която отвори като някой дебютант, раздробявайки тапата. Седна на добре познатия сандък, който му служеше за скамейка, пое няколко глътки. Защо, по дяволите, комисарят бе оставил джипиеса си в Париж? Сигналът сочеше дома му. В студа на избата, която миришеше на плесен и канал, Данглар усети, че губи Адамсберг. Трябваше да го придружи в Киселево, знаеше това, казал му го бе.