Фред Варгас - Едно незнайно място

— Знам. Може да се допусне, че Карно дискретно се е освободила от новороденото и е уредила осиновяването му срещу дебеличка пачка.

— Окей, Вейл. Сега, като сме се настанили на седмото стъпало, какво правим?

— Добираме се до ДНК-то на Карно, сравняваме го с онова от кърпичката и даваме напред. Фасулска работа е, кофите на Държавния съвет всяка сутрин се изнасят на площад „Пале Роял“. В дните на пленарните заседания в тези кофи се изхвърлят шишетата от минерална вода и чашите от кафетата, с които са се освежавали членовете на съвета. Сред тези бутилки трябва да има и на Карно. Утре има заседание.

Дезактивирайте си мобилния, господин комисар, и го активирайте утре сутринта в седем, ама непременно.

— Парижко време?

— Да, девет часа при вас.

— Непременно — повтори Адамсберг, внезапно успокоен, че онзи Церк е заченат от вицепрезидентката на Държавния съвет.

Защото, ако никак не си спомняше дали е правил любов с Жизел, то беше сигурен, че никога не е спал с вицепрезидентката.

Затвори телефона на Вейл и извади батерията му. Утре, в девет часа. Ще трябва да обясни ранното си излизане на съдържателката на крьочмата. Прехапа устни. Най-искрено се бе заклел на Церк, че помни имената и лицата на жените, с които е спал. А тази жена датираше едва от вчера. Напъна се, припомни си думите, които бе чувал: „крчма“ , „кафа“ , „даница“ , „хвала“ . Готово, Даница. Спря пред вратата на мелницата, обзет от много по-сериозно безпокойство. Кое беше името на сръбския войник, на когото Петър Плогойовиц бе съсипал живота? Знаеше го, когато тръгна към реката. Но обаждането на Вейл сякаш го бе заличило от паметта му. Обхвана главата си с ръце — абсолютно напразно.

Шумът дойде зад гърба му, звучеше като чувал, който влачат по земята. Адамсберг се обърна — не беше сам в мелницата.

— Е, тъпако? — каза гласът в сянката.

Когато дойде на себе си, Адамсберг чу скърцащия шум на опаковъчното тиксо, с което Церк го увиваше. Вече му беше обездвижил краката, когато го издърпа от мелницата и го качи в една кола на двайсетина метра оттам.

Колко време бе лежал овързан на пода в старата мелница? Вероятно до вечерта — сега трябваше да е минало девет. Размърда краката си, но останалото беше стегнато с тези залепващи ленти като тяло на мумия. Китките му бяха споени една с друга, устата му бе затворена. Виждаше само черна масивна фигура. Но чуваше. Шума на коженото му яке, тежкото му дишане, нечленоразделните звуци, които издаваше. Последва кратко пътуване на задната седалка на колата, не повече от километър, после спиране. Церк го задърпа за съединените китки, сякаш бяха дръжка на кошница. Влачи го по чакъла в продължение на трийсетина метра, като пет пъти спира да си почине. После внезапно го пусна, задъхан, мърморещ, и отвори някаква врата.

Чакълът под гърба му пробиваше ризата му. Къде в Кисилова имаше бодлив чакъл? Черен чакъл, различен от този, който познаваше от Франция. Мъжът завъртя един ключ, голям и стар ключ, ако се съди по тежкия метален звук. После се върна, хвана го за дръжката на ръцете му, грубо го смъкна по няколко каменни стъпала и го пусна на земята. Подова замазка. Церк сряза скоча на китките, свали му сакото, ризата, като използваше нож, за да го съблече по-бързо. Адамсберг се опита да реагира, но беше твърде слаб, краката му бяха неподвижни и ледени, а ботушът на мъжа премазваше гръдния му кош. След това отново тиксо, което се уви този път около торса му, притискайки ръцете към хълбоците, после около краката. Няколко крачки и Церк безмълвно затвори вратата. Силният студ контрастираше с топлата нощ, тъмнината беше абсолютна. Изба, дори без прозорче.

— Знаеш ли къде си, тъпако? Защо не ме остави на мира?

Гласът стигаше до Адамсберг деформиран, като остър шепот, подобен на звука на старо радио.

— Вече те познавам, куко, и взимам предпазни мерки. Ти си вътре, аз съм вън. Пъхнал съм предавател под вратата, чрез него ти говоря. Ако се развикаш, никой няма да те чуе, така че дори не се опитвай. Никой не идва тук. Вратата е дебела десет сантиметра, стените са като на крепост. Истински бункер.

Церк се засмя кратко и сухо.

— И знаеш ли защо? Защото си в гроб, тъпако. В най-херметичния гроб на цяло Киселево, от който никой никога не излиза. Понеже нищо не виждаш, описвам ти мястото, та да си го представиш, преди да умреш. Четири ковчега един над друг от едната страна, пет от другата. Девет мъртъвци. Това урежда ли те? А ако отвориш ковчега, дето е точно от дясната ти страна, не съм сигурен, че ще намериш вътре скелет. Може би там има съвсем прясно и преливащо от мъзга тяло. Тя се казва Весна и яде мъже. Възможно е да й харесаш.