Фред Варгас - Едно незнайно място

Адамсберг раздвижи крака си, изпробва пръстите си.

— Човек — каза той.

— Нали искаше да се отучиш от този навик?

— Винаги е така. Данглар реши да спре да пие бяло вино.

— Невъзможно.

— Минава на червено.

Настана тишина. Веранк знаеше, че лекият разговор няма да продължи дълго, а Адамсберг го предчувстваше. В момента просто си стискаха ръцете, преди да поемат по стръмнината.

— Задай си въпросите — каза Веранк. — Когато поискам да не ми задаваш повече въпроси, ще ти кажа.

— Добре. Защо слезе от планината? Смяташ пак да постъпиш на работа ли?

— Задавай ми само по един въпрос.

— За да постъпиш на работа ли?

— Не.

— Защо слезе от планината?

— Защото чета вестници. Прочетох за клането в Гарш.

— И разследването те интересува?

— Да. Затова следях работата ти.

— Защо не дойде в Бригадата?

— Исках да те наблюдавам, а не да ти кажа „здрасти“.

— Винаги действаш така тихомълком. Какво наблюдаваше?

— Разследването ти, действията ти, срещите ти, пътя, по който поемаше.

— Защо?

Веранк помаха с пръсти във въздуха, жест, който означаваше: „Мини на следващия въпрос“.

— Наистина ли си ме следил?

— Бях тук един ден преди да пристигнете в Белград с младежа, облицован с косми.

— Владислав, преводачът. Това не са косми, а козина. Наследил я е от майка си.

— Вярно, че така е казал. Една моя приятелка във влака ви подслушваше.

— Елегантна, богата, хубаво тяло, зло лице. Така я определи Влад.

— Никак дори не е богата. Играеше роля.

— Кажи й да работи по-добре. Забелязах я още в Париж. В Белград откъде знаеше къде ще отидем? Тя не беше в рейса.

— Бях се обадил на един колега в отдела по командировките, той ми каза къде отиваш. Час след като направи резервацията си, знаех крайната ти спирка — Киселево.

— На ченгетата човек не трябва да се доверява.

— Естествено, че не трябва.

Адамсберг скръсти ръце, наведе глава и заразглежда блестящата плетеница от червени и жълти нишки на китките си — бялата риза, заета му от Даница, имаше бродерии по яката и ръкавите. Може би същите като по обувките на чичо Славко.

— Да не би Мордан да ти е дал тази информация? И да те е помолил да ме проследиш?

— Мордан ли? Защо Мордан?

— Не знаеш ли? Той си е вкъщи и има депресия.

— По какъв повод?

— По повод на дъщеря, срещу която е заведено дело. По повод на онези там горе, които нямат намерение да заловят убиеца. Които са хвърлили мрежите си върху Бригадата. И са купили Мордан. Всеки си има цена.

— На колко ме оценяваш?

— На много.

— Благодаря.

— Обаче Мордан върши работата си на предател като слаб ученик.

— Явно не му е това призванието.

— Но все пак има ефект. Във вид на симпатична гилзичка, поставена под един хладилник, и симпатични стружки от молив, изсипани върху един килим.

— Не знам за какво говориш. Не съм чел материалите по случая. Затова ли пусна заподозрения? Принудиха те?

— За Емил ли говориш?

— Не, за другия.

— Не съм пуснал Церк — твърдо изрече Адамсберг.

— Кой е Церк?

— Размазвача, Церквечьора. Убиецът на Водел и Пльогенер.

— Кой е Пльогенер?

— Един австриец, подложен на същата сеч пет месеца по-рано. Май наистина нищо не знаеш. Обаче ти отвори гробницата в Кисилова.

Веранк се усмихна.

— Никога няма да ми се довериш напълно, нали?

— Ако те разбера, може и да успея.

— Взех самолета за Белград и дойдох с такси в Киселево преди теб.

— Щяха да те забележат в селото.

— Спах в колибата на поляната. Видях те, като мина оттам първия ден.

— Когато открих Петър Плогойовиц.

— Кой е той?

Незнанието на Веранк изглеждаше истинско.

— Веранк — каза Адамсберг, като се изправи, — ако не знаеш нищо за Петър Плогойовиц, нямаш какво да правиш тук. Освен ако не си си помислил, и ми кажи защо, че съм в голяма опасност.

— Не съм дошъл с намерението да те вадя от гробници. Не съм дошъл с намерението да ти помагам. Напротив.

— Ето на — каза Адамсберг. — Когато говориш така, те разбирам по-добре.

— Но не бих те оставил да умреш в гробницата. Вярваш ли ми?

— Да.

— Мислех, че опасността си ти. Проследих те, когато тръгна към мелницата, и видях на пътя кола с белградски номер. Помислих, че ти си я наел. Не знаех къде смяташ да ходиш, затова легнах в багажника. Но нещата се развиха другояче. Озовах се заедно с теб в това тъпо гробище. Онзи имаше оръжие, аз нямах. Чаках, наблюдавах. Казах ти, че той непрекъснато проверяваше добре ли си е свършил работата. Успях да се намеся късно тази сутрин. Почти прекалено късно. Още два часа и щеше да се превърнеш в кентавър.