Фред Варгас - Едно незнайно място

Веранк мълчаливо се върна с поднос, върху който бе сложил една бутилка, хляб и сирене. Остави го на пода и зае мястото си, без да погледне към Адамсберг, напълни чашите, намаза две филии със сметана — каjмак , сети се Адамсберг. Гледаше го как маже, все така заровил глава в ръцете си. Хляб, намазан със сметана, защо не? Имаше ли значение?

— Съжалявам — каза Веранк, подавайки му едната чаша. Няколко пъти натисна чашата до ръката на Адамсберг, така както се принуждава дете да разтвори пръстите си, да излее гнева или отчаянието си. Адамсберг помръдна ръка, пое чашата.

— Но е хубаво момче — добави Веранк без особена причина, сякаш за да извлече капчица надежда от океан от мъка.

Адамсберг изпразни чашата на един дъх, сутрешен екс, от който се закашля, но му стана по-леко. Докато чувства тялото си, все още може да направи нещо. Което не беше така през нощта.

— Откъде знаеш, че съм спал с Мари-Анж?

— Знам, защото ми е сестра.

Олеле майко. Адамсберг безмълвно подаде чашата си на Веранк, който я напълни.

— Хапни хляб.

— Не мога да ям.

— Въпреки това яж, насили се. И аз почти нищо не съм погълнал, откакто видях снимката му във вестника. Ги може да си баща на Церк, но аз съм му вуйчо. Не е много по-добре.

— Защо сестра ти се казва Лувоа, а не Веранк.

— Полусестра ми е, дъщеря от първия брак на майка ми. Спомняш ли си го чичо Лувоа? Въглищаря, който замина с една американка?

— Не. Защо не ми каза, когато беше в Бригадата.

— Сестра ми и малкият не искаха да чуят за теб. Не те обичат.

— А защо нищо не си погълнал, откакто си видял вестника? Нали казваш, че Церк не е убил стария. Или не си сигурен?

— Не съм. Ни най-малко.

Веранк сложи една филия в ръката на Адамсберг и двамата съвестно и тъжно изядоха хляба си на затихващия огън.

Този път въоръжен, Адамсберг пое по пътя към реката, после се отправи към гората, отбягвайки незнайните места. Даница не искаше да го пусне, но потребността му да върви беше по-настоятелна от страховете на съдържателката.

— Трябва да си върна живота, Даница. И трябва да разбера.

Адамсберг прие все пак Бошко и Вукашин да го следват отдалеч. От време на време им махваше с ръка, без да се обръща. Трябваше да остане в Кисилова, там, където огънят на войната не бе утихнал, Кисилова с внимателните и благотворни хора, да не се връща в града, да отбягва всички тези места там горе, да им се изплъзне измежду пръстите, да се спаси от този изпаднал от ада син. На всяка крачка мислите му по навик се изкачваха и слизаха, като риби, които се гмуркат към дълбокото и изплуват на повърхността и които той не се опитваше да улови. Винаги бе правил така с рибите, които се рееха в главата му, винаги ги бе оставял свободни да плуват накъдето си искат, да танцуват в ритъма на стъпките му. Адамсберг бе обещал на Веранк да се срещнат в крьочмата за късен обяд и след половин час ходене и заплесване по хълмовете, лозята и дърветата се почувства, кажи-речи, готов. Обърна се, усмихна се на Бошко и Вукашин, направи им два знака с ръка, които се предполагаше, че означават „благодаря“ и „прибираме се“.

— Остава само да поразсъждаваме — каза Веранк, разгъвайки салфетката си.

— Да.

— Или ще останем тук до края на дните си.

— Чакай — каза Адамсберг и стана.

Влад седеше на една маса и Адамсберг отиде да му обясни, че трябва сам да поговори с Веранк.

— Уплаши ли се? — попита го Влад, който като че ли все още бе под впечатлението на появилия се изпод земята сиво-червен Адамсберг, явление, наречено от него „Излизането от гробницата“, като в една от историите на дедо му.

— Да, уплаших се и ме болеше.

— Мислеше, че ще умреш ли?

— Да.

— Надяваше ли се на нещо.

— Не.

— Кажи ми тогава какво ти минаваше през главата, за какво си мислеше?

— За кобасице .

— Не, сериозно — настоя Влад. — За какво?

— Кълна се, че мислех за кобасице .

— Ама че глупост.

— Глупост е. Какво значи?

— Наденица. За какво друго си мислеше?

— За дишането, как да дишам съвсем по мъничко. И за един стих — О, утешителко, в нощта на гроба глух…

— Нещо те утешаваше, така ли? Кое? Съдбата?

— Никаква съдба.

— Някоя жена?

— Никоя жена, Влад. Нищо не ме утешаваше.

— Ако не си мислил за нищо и за никого — каза Владислав леко ядосано, — нямаше да се сетиш за този стих. Кое те утешаваше, кой те утешаваше?

— Нямам отговор. Защо се дразниш?

Младежът с щастливия характер наведе глава, ровейки из яденето с върха на вилицата си.