Фред Варгас - Едно незнайно място

— Защото те търсихме и не те намерихме.

— Нямаше как да отгатнете къде съм.

— Не вярвах и не се притеснявах. Даница ме накара. Трябваше да дойда с теб вчера, когато излезе.

— Исках да съм сам, Влад.

— Архангел ми беше наредил — прошепна Влад. — Каза ми да не те оставям за секунда сам. Защото си бил влязъл в незнайно място.

— И това те разсмя.

— Разбира се. Не съм си задавал въпроси. Не вярвам в такива неща.

— Аз също.

Младежът поклати глава и каза:

— Плог.

Даница смутено обслужи двамата полицаи, като се усмихваше ту на Адамсберг, ту на Веранк. Адамсберг забеляза колебанието й, което отдаде на присъствието на непознат човек. Това не го оскърби, тъй като вече нямаше намерение да спи с когото и да било до края на дните си.

— Размишлява ли, докато вървеше? — попита Веранк.

Адамсберг го погледна изненадано, сякаш Веранк вече не го познаваше и го подозираше в извършване на невъзможен подвиг.

— Пардон — каза Веранк и направи знак, че оттегля въпроса си. — Искам да кажа, би ли могъл да формулираш гласно някаква мисъл?

— Бих могъл. Щом си разпознал Церк във вестника, си започнал да ме следиш, за да се увериш, че няма да го пипна. Само защото ти е племенник. Затова предполагам, че си привързан към него, че го познаваш добре.

— Да.

— Чул си го да говори пред гробницата. Неговият глас ли беше?

— Бях прекалено далеч. А теб, когато те затвори, неговият глас ли беше?

— Чух го само веднъж на затворена врата. Вратата беше твърде дебела, за да се разбере нещо, дори ако беше крещял, а той не го направи. Беше пуснал предавател под вратата и това деформираше тембъра му. Но стилът му си беше същият. Знаеш ли къде си, тъпако?

— Не вярвам да е казал това — реагира Веранк.

— Каза го и още как, най-добре ми повярвай.

— Ако някой добре познава Армел, би могъл да го имитира.

— Да, може да го имитира. Бих казал, че понякога сам се имитира.

— Виждаш ли?

— Веранк, имаш ли поне един аргумент в подкрепа на тезата си?

— Неубедителен ми се струва убиец, който оставя ДНК на местопрестъплението.

— На мен също — каза Адамсберг, припомняйки си симпатичната малка гилзичка под хладилника. — Говориш за симпатичната малка кърпичка в градината?

— Да.

— Нещо друго?

— Защо Армел не е говорил с теб, след като те е затворил в гробницата?

— За да не го чуе някой.

— Или за да не чуеш ти гласа му, глас, който не би разпознал.

— Веранк, момчето не отрече убийството. Как мислиш да го спасиш?

— Като се позова на това, което е. Познавам го добре. Сестра ми остана в По, след като го роди. Нямаше начин да се върне на село с дете без баща. Аз бях в гимназията и напуснах интерната, за да живея с нея. Седем години бяхме заедно. После следвах там, станах учител и не се разделих с тях. Познавам Армел като петте си пръста.

— И ще ми кажеш, че е мило момче. Добро хлапе, което не е настъпвало жаба, когато е било малко.

— И защо не? От детството му насам рядко съм го виждал да си изтървава нервите. Гневът не му е присъщ, нито нападението, нито оскърблението. Той е неуловим, недисциплиниран, мързелив, дори равнодушен. Но досега никой не е успял да го изкара от кожата му. А можем определено да кажем, че човекът, накълцал Водел, е бил излязъл от кожата си.

— Подобни неща се прикриват.

— Адамсберг, унищожението е заложено в същността на този убиец. Армел не мисли за унищожение, защото не мисли и за съграждане. Знаеш ли от какво живее? Прави евтини бижута и ги продава на прекупвачите. Няма други амбиции. Скита се насам-натам, на нищо не държи особено. Кажи ми, как подобен човек би имал достатъчно желание и енергия, та часове наред да разпарчетосва Пльогенер и Водел?

— Вкъщи съвсем не видях такъв спокоен младеж. Видях обратното на твоя племенник. Видях един крайно нервиран тип, груб, вулгарен, злъчен и преливащ от…

— Да — каза Веранк разтревожено, без да забележи, че Даница е вдигнала чиниите и е донесла десерта.

— Завитек — каза тя.

— Хвала, Даница. Налага се да го приемеш, Веранк. Под твоя Армел се крие един Церк.

— Или зад моя Армел се крие един Церк.

— Какво искаш да кажеш?

— Искам да кажа, че някой играе неговата роля.

— Момент — рече Адамсберг, като постави ръка върху ръката на Веранк, за да го прекъсне. — Неговата роля. Да, възможно е.

— Защото?

— Първо, защото остроумничеше, и то прекалено остроумничеше. И второ, защото тениската му беше нова. Някога обличал ли се е в готически стил?

— Никога. Облича каквото му падне. Дрехи без вкус, без мирис, без стойност. Това е горе-долу и представата, която има за себе си.