Фред Варгас - Едно незнайно място

— Следва експлозия — заключи Адамсберг.

— Именно — каза лекарят, като доволно си изтри ръцете. — Няма от какво да се боите, стига да не му отпуснете края. Продължавайте да поемате отговорност, да разговаряте с другите, не се изолирайте прекалено. Деца имате ли.

— Едно, но съвсем малко.

— Ами обяснете му света, люлейте го, прегръщайте го. Така ще имате котва, която да ви задържа в пристанището. Не ви питам как сте с жените, това го разбрах. Недоверие.

— В тях?

— Във вас. Единственото ви миниатюрно безпокойство, ако изобщо може да се нарече така. Аз тръгвам, господин комисар, затръшнете вратата, когато излизате.

— Коя врата?

— На шлюзната камера или на апартамента.

Комисарят вече не изпитваше съпротива при мисълта, че трябва да отиде в Бригадата. Напротив. Човекът със златните пръсти успя да го върне в правия път, да разсее пушека на случилото се, на „психоемоционалния шок“, който през цялата сутрин бе замъглявал зрението му. Помнеше, разбира се, че е пуснал Церк да си ходи. Но щеше да го хване — по избран от него начин и в избран от него час, както бе хванал Емил.

Емил, който бе прескочил трапа, „Ще го бъде, мой човек“ — това прочете в едно от съобщенията, оставени на бюрото му. Лавоазие го беше преместил, без да съобщава къде, както се бяха уговорили. Адамсберг прочете новините за Емил на Купидон. Някой го беше окъпал — някой услужлив или изкаран от търпение колега, — козината му бе мека и миришеше на сапун. Лежеше на коленете му, свит на топка, и комисарят полека го галеше по гърба. Влезе Данглар и се разля върху един стол.

— Май сте добре — рече той.

— Идвам от Жослен. Поправи ме, както се поправя парен котел. Голяма работа е този човек.

— Нямате навик да ходите на лекар.

— Исках само да поговоря с него, но ми прилоша в кабинета му. Сутринта прекарах два изтощителни часа. Вкъщи беше влязъл крадец и беше взел и двата ми пищова.

— Мамка му, нали ви казах да ги носите с вас.

— Но не го направих. И крадецът ги взе.

— И после какво?

— Когато се увери, че нямам пари, се разкара. А аз много се уморих.

Данглар недоверчиво го погледна.

— Кой изкъпа кучето? — смени темата Адамсберг. — Есталер ли?

— Воазне. Не можеше повече да го понася.

— Прочетох доклада от лабораторията. Фъшкиите на Купидон са идентични с фъшкиите на Емил. Следователно и двете идват от една ферма.

— Това разхлабва мрежата около Емил, но не го изважда напълно от подозрение. Нито сина Пиер, който често залага и посещава манежите и конните центрове, значи и фъшкиите. Дори искал да си купи кон.

— Не ми е казвал всичко това. Откога го знаете?

Докато говореше, Адамсберг преглеждаше пощенските картички, които Гардел бе открил сред вещите на стария Водел и оставил на бюрото му. Те бяха изпращани главно от сина му от местата, където бе прекарвал отпуските си.

— Авиньонските ченгета са го научили вчера, а аз тази сутрин. Но много хора ходят на конни състезания. Във Франция има трийсет и шест големи хиподрума, стотици конни центрове и десетки хиляди запалянковци. От което произлизат гигантски количества фъшкии, разпръснати из цялата страна. Вещество, доста по-често срещано от много други.

Данглар посочи с пръст пода под бюрото на Адамсберг.

— По-често срещано например от парченцата дърво и графит, които падат, когато си острите моливите. Ако тях намерехме на някое местопрестъпление, щяха да ни свършат много по-добра работа от фъшкиите. Още повече че рисувачите не избират какви да е моливи. Вие какви използвате?

— Cargo 401-B и Seril H.

— Значи това е графитен прах от Cargo и Seril?

— Ами да, Данглар.

— Щеше да стои много по-добре на някое местопрестъпление. По-добре от фъшкиите. И да дава повече сведения, не съм ли прав?

— Данглар — каза Адамсберг, като си вееше с една картичка, — давайте по същество.

— Не ми се ще. Но ако фактът тъй или инак ще ни застигне, по-добре да го изпреварим. Като при крикета — спускаш се към топката, преди да е докоснала земята.

— Спускайте се, Данглар. Слушам ви.

— Изпратихме екип да огледа за гилзи мястото, където са стреляли по Емил.

— Да, това беше приоритет.

— Намерили са три.

— Добър улов за четири изстрела.

— И четвъртата са намерили — каза Данглар, като се изправи и пъхна пръсти в задните си джобове.

— Къде? — попита Адамсберг и спря да си вее.

— У Пиер, сина на Пиер. Търкулнала се била под хладилника. Момчетата са я извадили. Но не са намерили револвера.