Фред Варгас - Едно незнайно място

— Лъжеш.

Младежът стискаше зъби, разколебан върху цокъла на своята увереност, която внезапно се разклащаше. Въображаемият му баща, вечният му враг, мишената му сякаш се изплъзваше измежду пръстите му.

— Аз ли лъжа, тя ли лъже… Какво ще правим сега, Церквеч? Ще пием кафе до края на дните си?

— Винаги съм знаел как ще свърши това. Ти ще ме оставиш да си отида, свободен като птица. А ти ще си останеш тук е тъпите си котки и нищо няма да можеш да направиш. Дълго ще четеш името ми във вестниците, повярвай ми. Ще има още събития. А ти ще стоиш в тъпия си кабинет и ще си свършен човек. И ще си дадеш оставката, защото дори ченгето не може да осъди сина си на доживот. Когато в играта е замесено дете, няма закон, няма правила. А ти няма да искаш да разправяш, че си баща на Церквеч, нали? И че Церквеч се е побъркал заради теб? Защото си го зарязал?

— Не съм те зарязвал, дори не съм те произвеждал.

— Ама не си сигурен, а? Виждал ли си си мутрата? Виждал ли си моята?

— Беарнски мутри, нищо повече. Има един радикален начин да се узнае, Церквеч. Начин да спреш да бълнуваш. Имаме твоята ДНК, имаме и моята. Ще ги сравним.

Размазвача се изправи, постави пистолета на масата и спокойно се усмихна.

— Опитай — каза той.

После бавно се отправи към вратата, отвори я и си отиде. Свободен като птица.

Дойдох, за да ти съсипя живота.

Адамсберг протегна ръка към масата, взе флакончето и дълго го гледа. Нитроцитраминна киселина. Кръстоса ръце, подпря челото си, затвори очи. Разбира се, че не беше имунизиран. Измъкна тапата с края на нокътя си.

Като влезе в кабинета на лекаря, Адамсберг си даде сметка, че силно мирише на парфюм, което явно изненадва доктор Жослен.

— Залях се с един рекламен флакон — обясни комисарят. — Нитроцитраминна киселина.

— Не ми е известна.

— Измислих я. Добре звучеше.

Приятен момент беше, когато Церквеч се хвана на въдицата. Когато повярва, че Адамсберг притежава нитроцитраминна киселина, когато повярва в шишенцето и в сметките със стотни от секундата. Тогава помисли, че е в ръцете му, но самият той също разполагаше с оръжие, тайно оръжие, по-драматично от нитроцитраминната киселина. Друга измама, друга илюзия, която обаче свърши работа. Адамсберг, Адамсберг ченгето бе пуснал Церквеч да си отиде, без да си мръдне пръста, за да го спре. А револверът беше на масата на три крачки от него. Но не, комисарят не помръдна. „Комисарят Адамсберг освобождава чудовището.“ Ясно виждаше заглавието на първа страница на вестниците. Включително и в Австрия. Нещо, което започваше с Kommissar Adamsberg. Изписано с големи букви, от които капе кръв. Като от ребрата върху тениската на Церквеч. После щеше да дойде процесът, крясъците на публиката, въжето, закачено за някое дърво. Ето че и Церквеч идва, с червени зъби, протяга ръка, крещи заедно с другите: „Синът размазва бащата!“ Вестникарските букви се превръщат в облак от черни и зелени петна.

Между зъбите му се стичаше крушова ракиjа , главата му се въртеше. Отвори очи, съсредоточи погледа си върху сведеното над него лице на Жослен.

— Припаднахте. Често ли ви се случва?

— За пръв път ми е.

— Защо искахте да ме видите? Заради Водел ли?

— Не, не се чувствах добре. И на излизане от къщи реших да дойда дотук.

— Как точно не се чувствахте добре?

— Прималял, замаян, изцеден.

— Често ли ви се случва? — повтори докторът, като помогна на Адамсберг да се изправи.

— Никога не ми се случва. Впрочем случи ми се веднъж, в Квебек. Но не беше съвсем същото, а и бях пиян като няколко свини.

— Легнете тук — каза Жослен, като потупа с ръка кушетката за преглед. — По гръб. Свалете само обувките. Може да е начало на грип, но все пак ще ви прегледам.

На идване Адамсберг не беше имал намерение да ляга върху кушетката, нито да оставя доктора да поставя огромните си пръсти върху черепа му. Краката му сами го бяха отдалечили от Бригадата и насочили към Жослен. Възнамеряваше само да поговорят. Но припадъкът беше сериозно предупреждение. Никога на никого нямаше да каже, че Размазвача се е обявил за негов син. Никога нямаше да каже, че го е оставил да си отиде, без да си мръдне пръста. Свободен като птица. На път към ново клане с предизвикателната си усмивка на уста и с мъртвешката си тениска на гърба. Церк беше още по-просто от Церквеч и приличаше на звукоподражание за отхвърляне, за погнуса. Церк, син на Мат или на Лулу, син на Мочкото. Обаче никой не беше съчувствал на бакалката.