Фред Варгас - Едно незнайно място

— Да.

— А, така ли?

— Казал е: „Едно какво? За божоле не ставам.“

— Вярно — отвърна младежът, объркан.

— Тогава шестимата се изпълнили с уважение — каза Адамсберг и потопи хляба си в кафето. — Вдигнали стареца и после станали големи приятели. Аз това не го наричам страхливост. Аз казвам, че за това ти е нужен кураж. Но е Вейл, нали? Дъртият е Вейл?

— Аха.

— Него си го бива. Мен не.

— По ли го бива от тебе? Като ченге?

— Разочарован ли си? Друг противник ли искаш?

— Не. Разправят, че ти си най-доброто ченге.

— Значи ни е било писано да се запознаем.

— Повече отколкото си мислиш, тъпако — каза младежът с лоша усмивка и пое първата си глътка кафе.

— Не можеш ли да ме наричаш другояче?

— Уха. Мога да те наричам кука.

Адамсберг привърши с хляба и кафето си, в този час обикновено тръгваше за Бригадата, докъдето имаше половин час пеш. Чувстваше се изморен, отвратен от този разговор, повдигаше му се и от другия, и от самия него.

— Седем часа — каза той, като погледна през прозореца. — По това време съседът пикае върху дървото отсреща. Пикае на всеки час и половина, денем и нощем. За дървото това не е хубаво, но на мен ми показва колко е часът.

— Защо пикае на всеки час и половина?

— От простатата му е.

— На мен ми е през оная работа — ядосано изрече младежът. — Аз имам туберкулоза, кел, краста, ентерит и само един бъбрек.

Адамсберг раздигна масата.

— Разбирам защо очистваш всички наред.

— Аха. След една година съм мъртъв.

Адамсберг посочи цигарите на Размазвача.

— Това значи ли, че искаш една? — попита младежът. — Да.

Пакетът се плъзна по масата.

— Такъв е обичаят. Пуши, после ще те гръмна. Какво друго искаш? Да знаеш? Да разбереш? Нищо няма да узнаеш. Хич не се надявай.

Адамсберг извади една цигара и направи жест с пръсти, за да поиска огън.

— Не те ли е бъз? — попита мъжът.

— Ами не.

Адамсберг дръпна от цигарата и усети, че му се завива свят.

— За какво точно си дошъл тук всъщност? — попита той. — Да се хвърлиш в устата на лъва? Да ми разкажеш историйката си? Да поискаш опрощение? Да огледаш противника си?

— Аха — каза младежът, без да стане ясно на кое отговаря. — Исках да знам на какво приличаш, преди да си тръгна. Не, не е това. Дойдох, за да ти съсипя живота.

Младежът се опитваше да преметне ремъка на кобура през рамо.

— Не се слага така, бъркаш посоката. Този ремък трябва да е на другата ръка.

Младежът започна операцията отначало, Адамсберг го наблюдаваше, без да мърда. Чу се жално мяучене и драскане с нокти по вратата.

— Това какво е?

— Котка.

— Имаш животни? Тъпа работа, занимание за малоумни. Твоя ли е?

— Не. На градината е.

— Деца имаш ли?

— Не — предпазливо отвърна Адамсберг.

— Лесно е винаги да казваш „не“, а? Лесно е да не държиш на нищо, нали? Да се мотаеш там горе, докато другите се ровят в земята, а?

— Къде там горе?

— Там горе, хвърчащия из облаците.

— Добре си осведомен.

— Аха. В нета има всичко за тебе. И мутрата ти, и подвизите ти. И как си подгонил онзи тип в Лориан и той се е хвърлил в пристанището.

— Но не се удави.

Второ мяукане се разнесе иззад вратата, уплашено и спешно.

— Но какво й има, мамка й?

— Сигурно си има грижи. За първи път роди и още не е свикнала. Може някое от котетата да се е заклещило някъде. Какво ни пука.

— На теб не ти пука, защото си боклук и за никой не ти пука.

— Ами тогава иди да видиш, Церквеч.

— Да бе. Та да се изметеш, тъпако.

— Заключи ме в кабинета, прозорецът е с решетки. Вземи пищовите и върви да видиш. След като струваш повече от мен. Докажи го.

Младежът огледа кабинета, насочил оръжието към Адамсберг.

— Да не си мръднал оттук.

— Ако намериш котето, вдигни го за корема или за кожата на врата, не му пипай главата.

— Адамсберг — изсмя се мъжът. — Адамсберг, нежната майка.

Разкиска се и заключи вратата. Адамсберг наостри уши. Чу как в градината някой размества щайгите, после Лусио каза:

— Вятърът е съборил щайгите и едно коте се е заклещило отдолу. Побързайте де, омбре, виждате, че имам само една ръка. Вие кой сте? Кви са тез оръжия?

Във властния глас на Лусио прозвучаха стоманени нотки.

— Роднина съм. Комисарят ме учи да стрелям.

Добре го измисли, одобри Адамсберг. Лусио изпитваше уважение към семейството. Чу се как местят щайгите, после се разнесе микроскопично мяукане.

— Виждате ли го? — попита Лусио. — Ранено ли е? Мразя кръв.

— Аз пък обичам.