Фред Варгас - Едно незнайно място

— Защото преди ми беше все тая. От тази вечер обаче не ми е. Ще ви изпратя писмото на Водел. Потърсете, Данглар, нещо, което започва с „кис“. Каквото и да е. Но на сръбски.

— Тази вечер ли?

— Ами чичото си е ваш, майоре. Няма сега да го изоставим в корема на мечката.

Подпрял крака на тухлите на огнището, Адамсберг дремеше пред изгасналия огън с тикнат в ухото показалец. Не помагаше — шумът си беше вътре, писклив като електропроводна линия с високо напрежение. Това със сигурност нарушаваше слушането му, което и без това не беше внимателно. Напълно бе възможно някой ден да се окаже изолиран като прилеп без радар и неспособен да разбере света. Адамсберг изчакваше Данглар да се хване на работа. По това време майорът сигурно бе навлякъл вечерното си облекло — комбинезона на баща си миньора, в пълен контраст с дневната си елегантност. Комисарят ясно си представяше как се е свел над бюрото си и мърмори срещу възложената му задача.

Данглар разглеждаше написаната на кирилица дума от писмото на Водел и мърмореше, ядосан на комисаря, който не се бе заинтересувал от заинтересувалите го преди време крака. Сега, когато смяташе да ги остави на мира, Адамсберг внезапно се връщаше към темата. Без много обяснения, по своя си неясен и импровизиран начин, който разклащаше защитните механизми на майора. И го разтърсваше до дъното на душата, когато се окажеше, че Адамсберг е прав.

Което и този път не беше невъзможно, признаваше Данглар, разполагайки върху масата малкото книжа, останали от чичо му Славко Молдован. Човек, когото наистина не можеше да зареже в корема на някаква си мечка, без да направи нещо по въпроса. Данглар раздразнено разтърси глава, както всеки път, когато речникът на Адамсберг се промъкнеше в неговия. Беше обичал чичо си Славко, който по цял ден разказваше измислени истории, слагаше пръст на устните си, за да покаже, че трябва да се пази тайна, и пръстът му миришеше на тютюн за лула.

Тогава Данглар смяташе, че чичо му е произведен специално за него и в негова услуга. Славко Молдован никога не се уморяваше или не го показваше, подаряваше му весели и ужасяващи частици живот, нарочно натъпкани с мистерии и знания. Отваряше прозорци, разкриваше хоризонти. Когато им гостуваше, младият Адриен Данглар ходеше подире му и подир мокасините му с червени помпони, оградени със сърмена бродерия, която през някои вечери реставрираше с помощта на бляскава нишка. Налагаше се да се грижи за тях, носеха се в празнични дни, такъв беше обичаят в селото. Адриен му асистираше, опъваше сърмената нишка, вдяваше я в губерката. Ще рече, наизуст ги знаеше тези обувки, чиито помпони откри в светотатствената хайгейтска купчина. Помпони, които можеше да са принадлежали на който и да е друг селянин, както страстно желаеше Данглар. Началникът Радсток напредваше в разследването. Изглеждаше установено със сигурност, че колекционерът се е промъквал в морги, в погребални агенции, отнасял е краката фетиши и е затварял ковчега. Краката бяха измити, ноктите изрязани. И ако Кракорезача беше английски или френски, защо и как, по дяволите, е могъл да се добере до сръбски крака? И как така никой не го е забелязал? Освен ако не е от селото.

Славко неведнъж му беше описвал селото, чутовно място, бъкано с феи и демони, като чичото беше приятел с първите и враг на вторите. Особено на големия демон, който се криеше в недрата на земята и бродеше из близката гора, казваше той, като понижаваше тон и слагаше пръст на устните си. Майката на Данглар не одобряваше историите на Славко, а баща му се подиграваше с него. Защо му разправяш такива страхотии? Как искаш да заспи след това? Глупости, отговаряше Славко. Забавляваме се с детето.

А после лелята го бе напуснала заради онзи кретен Роже и Славко си бе заминал. Бе заминал там.

Там. В Киселево.

Данглар въздъхна, наля си чаша вино и набра номера на Адамсберг, който веднага вдигна.

— Не значи кис лов , нали, Данглар?

— Не. Значи Киселево и е селото на моя чичо.

Адамсберг се намръщи, побутна една цепеница с крак.

— Киселево? Не е това. Есталер не го произнесе така. Той каза „Кислов“.

— Същото е. На запад Киселево го наричат Кисилова. Както Београд наричаме Белград.

Адамсберг извади показалеца си от ухото.

— Кисилова — повтори той. — Забележително, Данглар. Ето я връзката между Ижгат и Гарш, тунелът, тъмният тунел.

— Не — каза Данглар в последен опит да се инати. — Там много имена започват с К. И има едно препятствие.