Фред Варгас - Едно незнайно място

— Добре, предполагам. Не съм се прибирал от вчера.

— С тия сензации във вестниците мога да разбера. Но все пак бих искал да знам как е. Поинтересувайте се.

— Сега ли?

— Състоянието на пациентите трябва да се следи през първите три дни. Важно е. Ще ви се стори ли нелюбезно, ако ви предложа да отидем в кухнята? Не ви очаквах и трябва да хапна нещо. Може би и вие не сте вечеряли? Не, нали? В такъв случай можем да хапнем заедно, каквото Бог дал? Нали?

Няма да откажа, помисли Адамсберг, който търсеше точния тон, за да отговори на Пол дьо Жослен. Хората, които непрекъснато повтаряха: „Нали?“, отначало винаги го объркваха малко. Докато лекарят сваляше сакото си и навличаше стара жилетка, Адамсберг се обади на Лусио и го изненада с интереса си към Шарм. Добре била, силите й се възвръщали, Адамсберг предаде съобщението и Жослен доволно щракна с пръсти.

Не съди прибързано, казват хората. Адамсберг рядко бе приеман от непознат човек по-естествено и дружелюбно. Докторът бе изоставил двусмисленото си презрение със същата бързина, с която окачи сакото си в гардероба, сложи масата как да е, с вилиците отдясно и ножовете отляво, забърка салата от настъргано сирене и белени зелени орехи, наряза на филийки пушен свински бут, разположи в чиниите две топки ориз и едно пюре от смокини, загребвайки ги с намазана с малко масло лъжица за сладолед. Адамсберг очаровано го наблюдаваше как се плъзга като кънкобегач от шкафа до масата, грациозно размахвайки големите си ръце — истинска демонстрация на ловкост, сръчност и точност. Комисарят можеше още дълго да го гледа, както би гледал виртуозен танцьор, изпълняващ нещо, на което той е неспособен. Но на Жослен му трябваха по-малко от десет минути да приготви всичко. После критично огледа отворената бутилка вино на плота до мивката.

— Не — каза той, — толкова рядко имам гости, че би било жалко.

Завря се под мивката, затърси сред провизиите си и пъргаво се изправи, показвайки на госта си етикета на новата измъкната бутилка.

— Много по-добро, нали? Но да го пие човек сам, все едно че си организира самотен празник, би било жалко, нали? Вкусът на доброто вино се разкрива при контакта с другия. Ще ми правите ли компания?

Настани се с доволна въздишка и натика кранчето на салфетката в яката на ризата си, както би направил всеки на негово място. След десет минути разговорът бе станал толкова свободен, колкото професионалните му жестове.

— Портиерът ви смята за магьосник — каза Адамсберг. — За човек със златни пръсти.

— Не съм такъв — каза Жослен с пълна уста. — Франсиско обича да вярва във всичко, което му е непостижимо. Разбираемо е, като се има предвид, че родителите му са били депортирани по време на диктатурата.

— От онези кучи синове Бог да ги убие.

— Именно. Много време отделям, за да му помогна да преодолее тази травма. Бушонът му непрекъснато изгаря.

— Защото той си има бушон?

— Всеки си има, и дори по няколко. При него изгаря F3. Предпазният, като в елмрежа. Всичко това е просто наука, господин комисар. Структура, подредба, мрежи, връзки. Кости, органи, свързващи елементи, тялото живее, нали разбирате.

— Не разбирам.

— Вземете това котле — обясни Жослен, като посочи апарата на стената. — Котелът не е сбор от отделни елементи — циркулационна помпа, горелка, предпазен клапан. Не, той е синергетичен ансамбъл. Замърси ли се помпата, клапанът влиза в действие и горелката угасва. Схващате ли? Всичко е свързано, всеки елемент зависи от другия. Ако си изкълчите крака, и другият ви крак започва да криви, гърбът се превива, вратът също реагира, заболява ви глава, стомахът ви се сгърчва, губите апетит, рефлексите ви намаляват, обзема ви тревожност, бушоните ви изгарят. Обяснявам ви го опростено.

— Защо бушонът на Франсиско непрекъснато изгаря?

— Скована зона — каза лекарят, като показа с пръст задната част на главата си. — Там, където е баща му. Клетката е затворена, тилната кост не помръдва. Искате ли още салата?

Лекарят обслужи Адамсберг, без да дочака отговора му, и напълни чашата му.

— А Емил?

— Майката — каза лекарят, като шумно задъвка, и посочи с пръст другата страна на главата си. — Остро чувство за понесена несправедливост. Затова се бие. Но вече почти не се бие.

— А Водел?

— Ето че стигнахме до него.

— Да.

— Сега, след като подробностите се появиха във вестниците, професионалната тайна вече не важи. Разкажете ми. Водел е бил жестоко накълцан, ясно. Но как, защо, какво е искал убиецът? Има ли в действията му логика, някакъв ритуал?