Фред Варгас - Едно незнайно място

— Аз винаги внимателно, господин комисар.

— Церквечьор — няколко пъти замислено повтори Адамсберг, когато видеоконференцията свърши. — Армел Лувоа Церквечьорът.

— Церквечер — поправи го Данглар.

— Какво мислите за физиономията му? — попита Адамсберг, като взе от масата оставения от Данглар вестник.

— На паспортните снимки чертите на лицето са сковани, замръзнали — каза Фроаси, която смяташе за неетично да се коментира външният вид на заподозрените.

— Така е, Фроаси, сковано е, замръзнало.

— Защото гледа в апарата, без да мърда.

— И това му придава тъпо изражение — каза Данглар.

— И какво друго? Забелязва ли се нещо друго в чертите му? Жестокост? Страх? Ламар, бихте ли искали до го срещнете в коридора?

— Съвсем не, господин комисар.

Есталер взе вестника и се съсредоточи. После се отказа и го върна на Адамсберг.

— Какво? — попита комисарят.

— Нищо не ми хрумва. Изглежда ми нормален.

Адамсберг се усмихна и остави чашата си на таблата.

— Отивам да се видя с лекаря. И с въображаемите врагове на Водел.

Адамсберг погледна часовниците си, чиито стрелки не сочеха един и същи час, и средното аритметично му показа, че не разполага с много време. Вдигна Купидон, който имаше доста любопитен вид, откакто Керноркян му отряза няколко кичура с цел снемане на фъшкии, и прекоси голямата зала в посока котката върху копирната машина. Адамсберг представи животните едно на друго, обясни, че кучето е тук само временно, освен ако стопанинът му не предаде Богу дух заради мръсника, който му бе отровил кръвта. Пухчо разгъна отчасти огромното си кръгло тяло, без да обръща особено внимание на развълнуваната твар, която лижеше часовниците на Адамсберг. После положи дебелата си глава върху топлия капак, давайки да се разбере, че докато продължават до го носят до паничката и докато оставят копирната машина на негово разположение, всичко е наред, а останалото не го засяга. Стига, разбира се, Ретанкур да не лапне по онова там куче. Ретанкур си беше негова и той си я обичаше.

Пред вратата на сградата Адамсберг осъзна, че не е запомнил името на лекаря на Водел, който беше спасил котето и с когото се бяха почерпили под навеса. Откри на стената табела с името му — Д-р Пол дьо Жослен Кресан, остеопат соматопат , и придоби по-ясна представа за презрението му към лейтенантите, преградили пътя му с най-обикновени ръце.

Портиерът — възрастен господин с дълга сива коса и мръсен мустак — гледаше телевизия, седнал в инвалидна количка и завит с одеяло. Не извърна поглед от екрана не защото искаше да се държи неприятно, а защото и той като Адамсберг не можеше едновременно да гледа филм и да слуша посетител.

— Докторът отиде при един с ишиас — каза той накрая. — Ще се върне след четвърт час.

— И вас ли лекува?

— Да. Има златни пръсти.

— Посети ли ви през нощта на събота срещу неделя?

— Важно ли е?

— Да.

Портиерът поиска няколко минути, да си догледа сериала, после се отдръпна от екрана, без да изгаси телевизора.

— Паднах, като си лягах — каза той и показа крака си, — но успях да се довлека до телефона.

— И след два часа пак го повикахте, така ли?

— Вече му се извиних. Коляното ми се беше надуло като балон. Вече му се извиних.

— Докторът рече, че се казвате Франсиско.

— Точно, Франсиско.

— Трябва ми цялото ви име.

— Не че нещо, но защо ви е?

— Един от пациентите на доктор Жослен е бил убит. Записваме всичко, длъжни сме.

— Работа, а?

— Именно. Просто ще запиша името ви — каза Адамсберг и извади бележника си.

— Франсиско Делфино Вилалонга Франко да Силва.

— Добре — каза Адамсберг, който не бе успял да запише всичко. — Съжалявам, но не знам испански. Къде свършва името ви и къде започва фамилията?

— Не е испански, а португалски — каза човекът, след като изтрака със зъби. — Бразилец съм, родителите ми бяха депортирани по време на диктатурата на онез кучи синове, Бог да ги убие, и никога не се върнаха.

— Съжалявам.

— Не сте виновен вие. Освен ако не сте кучи син. За фамилията ми, тя е Вилалонга Франко да Силва. За доктора, той живее на втория етаж. На площадката има чакалня и всичко необходимо за чакането. Ако можех, там щях да живея.

Площадката на втория етаж беше обширна като фоайе. Докторът бе поставил ниска масичка и кресла, списания и книги, старинен лампион и машина за вода. Изтънчен човек с лека склонност към самоизтъкване. Адамсберг се настани — смяташе да изчака човека със златните пръсти — и последователно се свърза с болницата в Шатоден — със страх, с екипа на Ретанкур — без особена надежда, и с този на Воазне, изхвърляйки от главата си лошите мисли на майор Данглар.