Фред Варгас - Едно незнайно място

Доктор Лавоазие показа известен оптимизъм — „държи се“, температурата била поспаднала, стомахът добре понесъл промивката, пациентът попитал дали комисарят е намерил пощенската картичка: „Изглежда, това му е много важно, мой човек“.

— Кажете му, че търсим картичката — отвърна Адамсберг, — че кучето е добре, че сме взели фъшкии и че всичко е наред.

„Кодирано послание“, реши доктор Лавоазие, като записа всяка дума. Щеше да предаде, това не го засягаше, ченгетата си имат свои методи. С това възпаление перфорираният стомах трудно щеше да издържи, ама се налагаше.

Ретанкур беше спокойна, почти весела, макар всичко да сочеше, че Армел Лувоа е духнал още в шест часа сутринта и че няма повече да се появи. Портиерката го бе видяла да потегля нанякъде е раница на гърба. Вместо да си разменят обичайните сутрешни любезности, младежът само й махнал е ръка и бързо излязъл. Може би е трябвало да вземе влака. Вейл не можеше да потвърди, тъй като ставаше в по-прилично време — по пладне. Дивизионният изпитваше симпатия към младия си съсед и крайно раздразнен от новината за престъплението, се бе разсърдил на целия свят и даваше само ненужни сведения. Неизвестно защо тези лоши новини ни най-малко не разстройваха Ретанкур. Не бе изключено видният енолог Вейл да е разнообразил наблюдаващия екип е по някоя гравирана чаша отлежало вино. От Вейл, който си шиеше дрехи по мярка по причина на богатство, снобизъм и уникална фигура във формата на пумпал, всичко можеше да се очаква, включително да поквари екип от ченгета в засада, нещо, което би му доставило парадоксално, но сигурно удоволствие. Ретанкур като че ли не съзнаваше напълно, че наблюдава дома на безумец, на Размазвача, превърнал един старец в каша. Благоразположението на Вейл към съседа му сякаш бе поразило бдителността й. „Съобщете на Вейл — каза Адамсберг, — че е счукал на прах още един, в Австрия.“

Затова пък завърналият се екип Воазне-Керноркян беше направо на нокти. Ремон Реал, бащата на художника, ги бе държал на мушка цели десет минути, преди да остави пушката и да ги пусне в тристайното си приземно жилище в Сюрвилие. Да, знаел, и да, благославял отмъстителя, очистил негодника Водел, и, дай Боже, ченгетата никога да не го пипнат. Вестниците били излезли навреме, за да му позволят да им се изплъзне, и значи слава на Господа. Водел имал поне две убийства на съвестта си, на сина му и на жена му, това да не се забравя. Дали знаел кой е убил Водел? Дали знаел къде са двамата му синове? Ама какво си въобразяват ченгетата, че ще им каже каквото и да било, за да им помогне? Ама къде се намират ченгетата? Ама в кой свят живеят? Керноркян промърморил „В най-говняния“ и това признание поуспокоило човека.

— Честно казано — обясни Воазне, — той не ни даде възможност да кажем каквото и да било. Нали разбирате, пушката му беше на масата, заредена. Самият той е огромен, има три кучета и бърлогата му, не виждам как другояче да я нарека, е пълна с мотори, батерии и ловни снимки.

— Нищо ли не научихте за другите му двама синове?

— Отговори ни буквално следното: „Големият е в Легиона, малкият е камионджия по маршрута Мюнхен-Амстердам-Ренжи, сами се оправяйте.“ После поиска незабавно да се изметем, защото „когато сте тука, къщата започва да вони“. В това беше прав, понеже на Керноркян се падна да реже кичури от кучето.

Адамсберг протегна ръка под стъкления плот на масичката, за да вдигне едно дунапреново сърчице, обвито с червена коприна, което някой от пациентите на доктор Жослен бе изпуснал и което човек можеше да мачка в ръка, за да си успокоява нервите. След това се обади на Гардон, като в същото време завъртя сърцето на масата. На четвъртия опит успя да задържи въртеливото му движение четири секунди. Целта е, реши той, когато спре да се върти, изписаните отгоре му букви, Love, да са обърнати в правилната посока. Постигна го след шестото завъртане, докато нареждаше на Гардон да извади всички пощенски картички от вещите на стария Водел. Сержантът му прочете съобщение от полицията в Авиньон — следобед Пиер Водел бил в съда, подготвял се за дело. Непроверена информация. Прибрал се в 19:12 ч. Покровителстван магистрат, заключи Адамсберг. Затвори телефона, хвърли дунапреновото сърчице на масата и взе да брои колко пъти ще се завърти. А Церквечьора беше на път. Към кого ли?

— Изплъзна ви се, нали?

Адамсберг уморено се изправи и стисна ръката на лекаря.

— Не ви чух да идвате.

— Няма лошо — отвърна Жослен, отваряйки вратата си. — Как е малката Шарм? Котето, което не можеше да суче — уточни той, като видя, че на Адамсберг името вече нищо не му говори.