Фред Варгас - Едно незнайно място

— Не, само безкраен страх, безкраен гняв, който не угасва. Несъмнено съществува система, но ни е непозната.

Адамсберг извади бележника си и нарисува тялото и местата, на които убиецът се беше настървил.

— Много добре — каза лекарят. — Аз не мога и патица да нарисувам.

— Патица трудно се рисува.

— Хайде, нарисувайте ми една. В това време аз ще размишлявам върху системата.

— Каква патица? В полет, на земята, във водата?

— Чакайте — каза лекарят и стана, — ще ви донеса по-хубава хартия.

Отмести чиниите и постави пред Адамсберг няколко бели листа.

— Патица в полет.

— Мъжка? Женска?

— И двете, ако можете.

После Жослен последователно поиска да му нарисуват скалист бряг, замислена жена и един Джакомети 4 4 Авторката вероятно има предвид вървящ човек, като прочутата едноименна скулптура на Джакомети. — Б.пр. , ако е възможно. Размахваше листата, за да изсъхне мастилото, разглеждаше ги под лампата.

— Ето това, господин комисар, са златни пръсти. Честно, бих искал да ви прегледам. Но вие не желаете. Всеки си има затворени стаи, в които не иска никого да пуска, не е ли така? Но не се безпокойте, не съм ясновидец, аз съм позитивист без никакво въображение. Вие сте друго нещо.

Лекарят грижливо постави рисунките на перваза на прозореца и отнесе чашите и бутилката в хола, заедно с изображението на тялото на Водел.

— Какво е заключението ви? — попита той, като посочи с голямата си ръка лактите, глезените, коленете, черепа.

— Че убиецът е унищожил онова, благодарение на което тялото функционира, ставите, стъпалата. Но това не ни води далеч.

— Както и мозъка, черния дроб, сърцето. Идеята за седалището на душата, нали?

— Така предполага моят заместник. Престъпникът е повече от убиец, той е унищожител, Церквечьор, така казва австрийският комисар. Унищожил е и друг човек близо до Виена.

— От семейството на Водел?

— Защо пък?

Жослен се поколеба, забеляза, че виното се е свършило, извади от долапа голяма зелена бутилка.

— Крушова ракиjа , става, нали?

Не, не ставаше, денят бе прекалено дълъг. Но да остави Жослен сам с крушовата ракиjа би нарушило разбирателството. Лекарят напълни две малки чашки.

— В главата на Водел имаше не просто скована зона, а нещо по-лошо — каза той.

Замълча, сякаш се чудеше дали има право да говори, вдигна чашката си, остави я.

— Та какво имаше в главата на Водел, докторе? — настоя Адамсберг.

— Една херметически затворена клетка, обитавана от духове стая, черна килия. Той бе обсебен от онова, което се съдържаше в нея.

— И какво беше то?

— Самият той. С цялото му семейство и с тайната му. Всички затворени вътре, всички онемели, всички откъснати от света.

— Мислеше, че някой го е затворил?

— Не, не разбирате. Водел сам се беше затворил, доброволно се беше скрил, за да избяга от чуждите погледи. Пазеше обитателите на килията.

— От смърт?

— От унищожение. У него имаше три ясно определени неща: безумна привързаност към собственото име, това на баща му. Неразрешен проблем между него и сина му, между гордост и отказ. Той обичаше Пиер, но не искаше Пиер да съществува.

— Нищо не му е оставил. Завещал е всичко на градинаря.

— Логично е. Щом не му е оставил нищо, значи няма син.

— Не мисля, че Пиер го е разбрал така.

— Положително не е. Да ви кажа, Водел беше безгранично горделив, дотолкова, че беше развил чувство за неуязвимост. Никога не бях срещал нещо подобно. Казвам ви го като лекар и сега може би ще разберете защо толкова държах на този пациент. Но Водел беше силен, оказваше яростна съпротива на грижите ми. Търпеше да му наместя навехнатия крак или да му разтрия схванатия врат. Дори ме превъзнасяше, когато го излекувах от световъртежа и началната глухота. Ето тук — лекарят се потупа по ухото. — Костиците на средното ухо бяха стегнати като в менгеме. Но ме намразваше, когато се приближах до черната му килия и до обградилите го врагове.

— Кои бяха враговете му?

— Всички, които искаха да унищожат силата му.

— Боеше ли се от тях?

— От една страна, достатъчно, за да не иска да има деца, за да не ги излага на опасност. От друга страна, ни най-малко, заради онова чувство за превъзходство, за което ви говорих. Чувство, процъфтяло още когато се е занимавал с правосъдие, когато е упражнявал правото си на живот и смърт върху другите. Но внимание, господин комисар, описвам ви не истинската реалност, а неговата.

— Луд ли беше?