Фред Варгас - Едно незнайно място

— Не ви чувам, пищят ми ушите.

— Ще го кажа по-силно. Препятствието е това изумително съвпадение, което свързва обувките на чичо ми с ужаса в Гарш. И което ни препраща, вас и мен, и към двата случая. Знаете какво ми е мнението за съвпаденията.

— Именно. Значи сме били най-любезно хванати за ръчица и отведени до гробището Ижгат.

— От кого?

— От лорд Фокс. Или по-скоро от внезапно изчезналия му приятел кубинец. Той знаеше откъде минава Сток, знаеше и че Сток е с нас.

— А защо са ни завели там най-любезно?

— Защото бедствието в Гарш задължително щеше да се падне на Бригадата. Убиецът е знаел това. И дори ако му се е налагало да изостави колекцията си — станала може би прекалено опасна, — той не е можел просто да я зареже, без да има гаранция, че ще запази славата й. Трябвало е да покаже връзката между младежкото си дело и зрелостта. Трябвало е някой да узнае за това. Трябвало е да си спомним за Ижгат, когато дойде Гарш. Кракорезача и Размазвача са част от една и съща история. Спомнете си, че убиецът особено се е настървил на краката на Водел и Пльогенер. Къде са намира това Кислов?

— Кисилова. На южния бряг на Дунав, на две крачки от румънската граница.

— Град ли е или село?

— Село, няма повече от осемстотин жители.

— Ако Кракорезача е проследил някой труп дотам, възможно е да е бил забелязан.

— След двайсет години едва ли някой ще си спомни.

— Чичо ви разправял ли ви е за някое семейство от селото, което да е обект на вендета? На война между кланове, нещо от този род? Лекарят казва, че Водел е бил обсебен от подобна идея.

— Никога — каза Данглар, след като се замисли. — Селото гъмжеше от врагове, имаше фантоми и дяволици, и хали, и, разбира се, един „много голям демон“, който бродеше из гората. Но не и отмъстителен род. Във всеки случай, господин комисар, ако сте прав, Размазвача положително ни наблюдава отблизо.

— Да, от Лондон.

— И няма да ни остави да влезем в тунела в Киселево, каквото и да има вътре. Съветвам ви да бъдете предпазлив, не мисля, че ни е по силите да го преборим.

— Несъмнено не ни е — каза Адамсберг, като си спомни голямото окървавено пиано.

— Имате ли оръжие?

— Долу е.

— Ами качете го горе.

Старото стълбище беше студено, стъпалата бяха от плочки и дърво, но Адамсберг нищо не усещаше. В шест и петнайсет сутринта слизаше спокойно, както всеки ден, забравил за пищенето в ушите, за Кисилова и за целия свят, сякаш сънят го бе върнал към някакво първично състояние, абсурдно и неграмотно, сякаш бе насочил новородените му мисли към пиенето, яденето, миенето. Спря на предпоследното стъпало, забелязал в кухнята си човек в гръб, замръзнал в квадрата от утринно слънце, обвит в пушека на цигара. Мъж, по-скоро слаб, с къдрави кестеняви коси до раменете, несъмнено млад, с нова черна тениска с щампован бял гръден кош, от чиито ребра капеше кръв.

Не познаваше този силует и в празния му мозък зазвуча алармен сигнал. Човекът имаше мускулести ръце и го чакаше с ясно определено намерение. Освен това беше облечен, докато Адамсберг стоеше гол на стълбите, без цел и без оръжие. Оръжието, което Данглар му бе препоръчал да качи в спалнята си, лежеше на масата съвсем подръка на непознатия. Ако съумееше безшумно да свие наляво, Адамсберг би могъл да вземе дрехите си от банята и пистолета P 38, заклещен между стената и казанчето на тоалетната.

— Върви си навлечи парцалите, тъпанар — каза мъжът, без да се обръща. — И не си търси пищова, у мен е.

Доста ведър и подигравателен, прекалено подигравателен глас, от който лъхаше опасност. Мъжът повдигна задния край на тениската си и показа дръжката на пистолета, тикнат в дънките му, притиснат до мургавата кожа на гърба му.

През банята не можеше да се измъкне, нито през кабинета. Мъжът блокираше пътя към външната врата. Адамсберг се облече, разви ножчето на самобръсначката си и го прибра в джоба си. Какво друго? Голямата нокторезачка в другия джоб. Смешно беше, онзи разполагаше и е двата пищова.

Комисарят не се заблуждаваше, в дома му бе влязъл Размазвача. Гъстите коси, малко късият врат. През този юнски ден идваше краят на пътя му. Не бе послушал разтревожените съвети на Данглар и сега се бе пръкнала зората, изпълнена с тялото на Церквечьора, тяло, опънало отвратителната му тениска. Точно през тази сутрин, когато светлината вън красиво очертаваше с обичайна и вълнуваща точност всяко стръкче трева, всеки дървесен ствол. Светлината и вчера бе правила това. Но днес го виждаше по-добре.