— Напълно, ако наречем луд човека, който живее по логиката на свят, която не е логиката на света. И никак дори, доколкото умееше да се подчинява на минималните правила на общия социален ред.
— Казваше ли кои са му враговете?
— Говореше единствено за някаква първична борба между банди, някаква безкрайна вендета.
— Знаеше ли имената на участниците?
— Със сигурност. Не ставаше дума за променливи врагове, за хвъркати демони, които могат да се появят отвсякъде и отникъде. Мястото им в главата му никога не се промени. Водел беше параноичен, ако се съди по все по-голямото усамотение, в което живееше. Но във войната, която водеше, всичко беше рационално и реалистично и за него преследвачите му притежаваха имена и дори лица.
— Войната е скрита и враговете са химерични. Но ето че една вечер реалността излиза на театралната му сцена и го убиват.
— Да. Дали в крайна сметка не е заплашил „враговете“ си? Дали е разговарял с тях, дали ги е нападнал? Сигурно знаете формулата — параноикът съумява да роди омразата, за чието съществуване е подозирал. Измислицата му се превръща в действителност.
Жослен предложи още по чашка, но Адамсберг отказа. Лекарят пъргаво отиде до долапа и внимателно положи вътре бутилката.
— По принцип не би следвало повече да се виждаме, господин комисар, защото сведенията ми за Водел се изчерпват с това, което вече ви казах. Ще бъде прекалено да ви помоля пак да дойдете някой ден, нали?
— За да погледнете в мозъка ми ли?
— Именно. Освен ако не намерим не толкова плашеща причина. Да ви боли гърбът случайно? Да ви се схваща вратът? Запек? Невралгия? Топли вълни, студени вълни? Синузит? Не, нищо такова, нали?
Адамсберг се усмихна и поклати глава. Лекарят присви очи.
— Пищят ви ушите — предложи той подобно на търговец, който хвали стоката си.
— Точно — каза Адамсберг. — По какво разбрахте?
— По начина ви да попипвате ушите си.
— Вече съм ходил на лекар. Нищо не може да се направи. Трябва да свикна и да ги забравя. А в това ме бива.
— Немара, безразличие, нали? — каза лекарят, докато изпращаше Адамсберг до вратата. — Но пищенето в ушите не се заличава като стар спомен. Аз мога да ви помогна. Ако решите. Иначе какъв е смисълът да съм лекар?
Докато се прибираше пеш от доктор Жослен, Адамсберг стискаше дунапреновото сърце Love, което бе натикал на дъното на джоба си. Спря за малко пред входа на църквата „Сен Франсоа-Ксавие“, за да се обади на Данглар.
— Не става, майоре. Любовните думи, немислими са.
— Кои любовни думи? — предпазливо попита Данглар.
— Онези на стария Водел, онова кис лов за старата германска дама. Няма начин. Водел е възрастен, откъснат от света, традиционалист, пие вишновка, седнал в кресло стил „Луи тринайсети“, и не пише думи като кис лов . Не, Данглар, още по-малко в писмо, което желае да се пусне след смъртта му. Прекалено евтин трик за него. Знак за модерност, каквато той не одобрява. Водел не би писал върху дунапреново сърце.
— Какво дунапреново сърце?
— Няма значение, Данглар.
— Всеки може да се изкуши, господин комисар. Водел е бил своенравен.
— Да се изкуши да пише на кирилица?
— От вкус към тайните, защо не?
— Данглар, тази азбука само в Русия ли се използва?
— Не, и в страните на православните славянски народи. Идва от средновековния гръцки, малко или повече.
— Не ми казвайте откъде идва, само ми кажете използва ли се в Сърбия.
— Да, разбира се.
— Не ми ли казахте, че чичо ви е сърбин? Тоест, че отрязаните крака са сръбски?
— Не съм сигурен, че са на чичо ми. Вашата история с мечката ме заблуди. Може да са крака на някой друг.
— На кой друг?
— На братовчед, на човек от същото село.
— Но от сръбско село, така ли, Данглар?
Адамсберг чу как чашата на Данглар изтропа на бюрото му.
— Сръбски думи, сръбски крака, тази връзка ли правите? — попита майорът.
— Два. Два сръбски сигнала в няколко дни, не се случва често.
— Едното няма нищо общо с другото. А и вие нали не искахте да се занимаваме с краката в Хайгейт.
— Вятърът мени посоката си, майоре. Аз какво да направя? Тази вечер духа от изток. Винете какво може да означава това кис лов на сръбски. Поразнищете историята с краката на чичо ви.
— Чичо ми познаваше малко хора във Франция и най-малко от всичко мастити юристи от Гарш.
— Не викайте, Данглар. Пищят ми ушите и ми е неприятно.
— Откога ви пищят?
— От Квебек.
— Не сте ми го казвали досега.
Читать дальше