Фред Варгас - Едно незнайно място

Адамсберг не беше страхлив, защото му липсваше емоционалност или предвидливост, или защото приемаше превратностите на живота с разтворени обятия. Влезе в кухнята, заобиколи масата. Как можеше в този миг да мисли за кафе, за желанието си да го свари и изпие?

Церквечьор. Толкова млад, за Бога, беше първата му мисъл. Толкова млад, но с белязано лице, хлътнало и ъгловато, костеливо и криво. Толкова млад, но с черти, разкривени от избора на един окончателен изход. Прикриваше гнева си с присмехулна усмивка, самохвалната усмивка на момче, което се прави на велико. На по-велико и от смъртта, с която бе влязло във високомерна битка, придала му този смъртнобледен тен, това тъпо и жестоко изражение. Смъртта, демонстративно изложена на показ върху тениската с гръдния кош. Отдолу се мъдреше надпис, имитиращ стила на речниците: Смърт. 1. Край на живота, характеризиран със спиране на дишането и разлагане на плътта. 2. Състояние, при което си пълна нула, не струваш нищо. Този тип вече беше мъртъв и повличаше със себе си и другите.

— Ще направя кафе — каза Адамсберг.

— Не ми се прави на отворко — отвърна мъжът, дръпна от цигарата си и постави другата си ръка върху оръжието. — Не казвай, че не знаеш кой съм.

— Естествено, че знам. Ти си Церкечъора.

— Кой?

— Размазвача. Най-настървеният убиец на новия век.

Мъжът доволно се усмихна.

— Пие ми се кафе — каза Адамсберг. — Дали ще ме очистиш сега или после, каква е разликата? Оръжията са у тебе, блокирал си вратата.

— Тъй, тъй — каза мъжът, побутвайки оръжието към края на масата. — Забавен си.

Адамсберг постави хартиения филтър на мястото му, напълни го, като преброи три лъжици кафе с връх, добави две чаши вода. Все трябваше да прави нещо.

— Нямаш ли кафемашина?

— Така става по-хубаво. Закусвал ли си? Както искаш — добави Адамсберг, като не получи отговор. — Аз ще хапна.

— Ще хапнеш, ако ти разреша.

— Ако не хапна, няма да разбера какво ми говориш. Предполагам, че си дошъл да ми кажеш нещо.

— Правиш се на куражлия, а? — каза мъжът, докато мирисът на кафе постепенно изпълваше кухнята.

— Не. Приготвям си последната закуска. Това пречи ли ти?

— Аха.

— Ами тогава стреляй.

Адамсберг постави на масата двете чаши, захар, хляб, масло, конфитюр и мляко. Нямаше никакво желание да пукне от куршумите на този зловещ и скован тип, както би казал Жослен. Нито да го опознава. Но да говориш и да накараш и другия да говори, това човек го знае още преди да се научи да стреля. „Словото — казваше инструкторът — е най-смъртоносният куршум, ако съумеете да улучите с него главата.“ И добавяше, че е трудно да намериш центъра на главата с думи и че пропуснеш ли го, врагът ще стреля незабавно.

Адамсберг наля кафе в двете чаши, побутна захарта и хляба към младежа, чиито очи не помръдваха под преградата на тъмните вежди.

— Кажи ми поне как ти се струва кафето — каза Адамсберг. — Изглежда, че умееш да готвиш.

— Откъде знаеш?

— От Вейл, на партера. Приятел ми е. Той те харесва, Церквечьор. Аз ще те наричам Церквеч. Не се обиждай.

— Знам какво замисляш, тъпако. Опитваш се да ме разприказваш, да ме накараш да си разкажа живота и всички ония ченгеджийски глупости. Разсейваш ме и после ми виждаш сметката.

— Не ми е интересен животът ти.

— Така ли?

— Така — откровено каза Адамсберг и веднага съжали.

— Мисля, че бъркаш — каза младежът, като стисна зъби.

— Сигурно. Но аз съм си такъв. Нищо не ми е интересно.

— И аз ли?

— И ти.

— Абсолютно от нищо ли не се интересуваш, тъпако?

— Абсолютно от нищо. Пропуснал съм нещо в началото, в някакъв момент. Виждаш ли тази крушка на тавана?

— Не ме карай да си вдигам главата.

— От месеци е изгоряла. Не съм я сменял, оправям се в тъмното.

— Точно това си мислех за теб. Че си боклук и за нищо не те бива.

— За да си боклук, все трябва да искаш нещо, не е ли така?

— Така е — съгласи се младежът след кратък размисъл.

— А аз не искам нищо. За останалото съм съгласен с теб.

— И си страхливец. Напомняш ми един старец, едно дрънкало, един разсипник, който се мисли за голяма работа.

— Толкова по-зле.

— Една вечер беше в един бар и го нападнаха шестима. Знаеш ли какво направи?

— Не.

— Просна се на земята бъзливецът. И каза: „Хайде, давайте, момчета.“ А те му рекоха да се изправи. Но дъртият си лежеше долу, скръстил ръце на корема си като някоя женска. Тогава момчетата казаха: „Мамка му, ставай, ще те черпим едно.“ А дъртият знаеш ли какво каза?