Фред Варгас - Едно незнайно място

— Да — полугласно потвърди Данглар.

Адамсберг разбираше, че този толкова бърз успех ги учудва, дори ги притеснява, че са неподготвени за него, но смущението им, дори общото им чувство за вина го хвърляха в недоумение. Някъде влакът бе излязъл от релси.

— Значи имаме адреса му — продължи Адамсберг, — може би знаем професията му и адреса на местоработата му. Известни са ни приятелите му, близките му. Всичко това сме научили само преди петнайсет часа. Така че установяваме къде би могъл да бъде, действаме предпазливо и го залавяме. Няма как да го изпуснем.

Още докато говореше, Адамсберг знаеше, че греши. Щяха да го изпуснат, вече го бяха изпуснали.

— Няма как да го изпуснем — повтори той, — освен ако знае, че сме го открили.

Данглар постави на коленете си голямата си чанта, деформирана от бутилките, които често лежаха на дъното й. Извади купчина вестници, избра един и го постави на масата пред очите на Адамсберг.

— Знае — изрече майорът уморено.

Доктор Лавоазие строго гледаше пациента си, сякаш му се сърдеше за това отклонение от доброто поведение. Защото яростният пристъп на треска не влизаше в програмата. Възпаление на перитонеума, което сериозно намаляваше шансовете му за оздравяване. Антибиотици в големи дози, смяна на чаршафите на всеки два часа. Лекарят няколко пъти потупа Емил по бузите.

— Отворете очи, мой човек, направете едно усилие.

Емил мъчително се подчини и погледна дребния човек в бяло, когото виждаше като неясен кръгъл силует.

— Доктор Лавоазие като Лавоазие, чисто и просто — представи се лекарят. — Задръжте така — додаде той, като отново потупа пациента си по бузата. — Да сте гълтали нещо тайно? Хартия, някакво веществено доказателство?

Емил завъртя глава от ляво на дясно. Не.

— Това не е шега, мой човек. Все ми е тая с какво се занимавате. Ако искате да знаете, интересувам се от стомаха ви, не от вас. Схващате ли? Може да сте заклали и осемте си баби, това няма да промени с нищо проблема ми с вашия стомах. Ясна ли ви е гледната ми точка? Стомаха като част от цялото. Е? Гълтали ли сте нещо?

— Вино — прошепна Емил.

— Колко?

Емил направи жест с палеца и показалеца си, като остави между тях разстояние от пет сантиметра.

— Ама двойно или тройно, нали? — каза Лавоазие. — Така ще ми стане по-ясно и ще ми бъде от полза. Защото, да ви кажа, хич не ме е грижа дали си сръбвате, само да не е в този момент. Къде го намерихте туй вино? Под леглото на съседа?

Отново знак на отрицание, смутено.

— Не пия чак толкова. Но това щяло да ми се отрази добре. Да ми раздвижи кръвта.

— Така ли мислите? Ама откъде падате вие, мой човек?

— Някой ми го каза.

— Кой някой? Съкилийникът ви? Онзи с язвата?

— Не трябваше да му вярвам. Тъпо е.

— Вярно, че е тъпо — призна Лавоазие. — Та значи кой?

— С бяла престилка.

— Не е възможно.

— С бяла престилка и маска.

— На този етаж лекарите не носят маски. Нито санитарите, нито сестрите.

— С бяла престилка. Накара ме да пия.

Лавоазие сви юмруци и си спомни строгите нареждания на Адамсберг.

— Окей, мой човек — каза той, като се изправи. — Ще извикам вашия приятел ченгето.

— Ченгето — каза Емил и протегна ръка. — Ако пукна, да знаете, че не съм казал всичко.

— Искате да му предам нещо? На Адамсберг?

— Да.

— Казвайте. Спокойно, не бързайте.

— Кодираната дума. И на пощенска картичка. Също.

— Добре — каза Лавоазие, записвайки думите му върху един температурен лист. — Това ли е?

— Кучето. Да внимава.

— За какво?

— Алергично е към чушки.

— Това ли е всичко?

— Да.

— Не се притеснявайте. Ще му го кажа.

Като излезе в коридора, Лавоазие позвъни на високия брюнет Андре и на ниския Гийом.

— Отсега нататък ще дежурите пред вратата му на смени. Някакъв мръсник го е накарал да изпие нещо с виното. С бяла престилка и маска. Съвсем просто. Незабавна промивка на стомаха, предупредете анестезиолога и доктор Венийо. Нещата са на кантар.

Данглар поиска да остане насаме с Адамсберг в кафенето и се зае да събира пръснатите по масата вестници. Един от тях публикуваше на първа страница снимка на убиеца — млад брюнет с ъгловато лице, дебели сключени вежди, преграждащи лицето, прав нос, леко хлътнала брадичка, големи безцветни очи. Чудовището накълцва тялото на жертвата си.

— Защо не ми казахте още щом дойдох? — попита Адамсберг. — За ДНК-то? За изтичането в пресата?

— Изчаквахме — намръщи се Данглар. — Все се надявахме да го пипнем, преди да ви съобщим за катастрофата.