Фред Варгас - Едно незнайно място

— Благодаря, приемам предложението.

— Но кучето не може да влезе.

— Не мога ли да го изкъпя?

— Съжалявам.

— Добре. Ще паркирам на сянка и идвам.

Вонята в колата забележително контрастираше с въздуха навън. Адамсберг напълни пепелника с вода, извади бисквити, обясни на Купидон, че ще се върне, взе оръжието и кобура си. Това беше една от предпочитаните коли на педантичния Жюстен и се налагаше да я излъска до бяло, преди да я върне в служебния гараж.

— Не си виновен, обаче смърдиш — каза той на кучето. — Ама тук всичко смърди. Включително и аз. Така че не се притеснявай.

Под душа Адамсберг си каза, че е по-добре да не къпе Купидон. Кучето миришеше на куче, но и на калта от фермата и съвсем леко на фъшкии. Може по козината му да са останали частици. Облече мръсните си дрехи, след като ги изтупа, доколкото можа, и отиде в стаята на санитарите, където го очакваха термос с кафе, хляб и конфитюр.

— Попитахме как е — каза високият мургав санитар, който се казваше Андре, както пишеше на забодената на ревера му значка. — Явно е здравеняк. Загубил е много кръв, стомахът му е бил пробит, лумбалният мускул е бил разкъсан, но куршумът не е счупил костта. Всичко е минало добре, не се очертават проблеми. Да го убият ли са искали?

— Да.

— Хубаво — каза санитарят с известно задоволство.

— Кога ще може да се мести? Трябва да го прехвърля на друго място.

— Не ви ли харесва нашата болница?

— Напротив — каза Адамсберг, допивайки кафето си. — Но онзи, който е искал да го убие, ще го търси точно тук.

— Загрях — рече Андре.

— И никой не трябва да го посещава. Също — никакви цветя, никакви подаръци. Нищо да не влиза в стаята му.

— Хубаво, можете да разчитате на мен. Стомашно-чревните са в моя коридор. Предполагам, че след ден-два лекарят ще позволи да го преместят. Търсете доктор Лавоазие.

— Лавоазие като онзи Лавоазие?

— Познавате ли го?

— Ако е бил в Дурдан преди три месеца, да. Изкара един от лейтенантите ми от кома.

— Отскоро е тук. Назначиха го за главен хирург. Днес не можете да го видите, през нощта е имал четири операции и сега си почива.

— Припомнете му за мен и главно за Виолет Ретанкур, нали няма да забравите? И му кажете да бди над този Емил и да прояви дискретност.

— Загрях — повтори санитарят. — Ще ви го опазим вашия Емил. Но има вид на беля човек.

— Точно такъв е — потвърди Адамсберг, като му стисна ръката.

От паркинга Адамсберг се опита да телефонира, но батерията на мобилния му беше свършила. Върна се в болницата и набра номера на Бригадата от обществения телефон. Дежурен се оказа сержант Гардон — глуповат, усърден, сърдечен, негоден за занаята.

— Мордан да е наоколо? Дайте ми го, Гардон.

— Ако смея да ви предупредя, господин комисар, бъдете внимателен. През нощта дъщеря му си е блъскала главата в стената до кръв. Нищо й няма, но майорът ходи като зомби.

— В колко часа е станало това?

— Мисля, че към четири. Ноел ми каза. Ето ви майора.

— Мордан? Адамсберг. Обаждахте ли ми се?

— Не, съжалявам, господин комисар — каза Мордан с безизразен глас. — Ония от Авиньон не пожелаха да се раздвижат, дори се развикаха, че си имали друга работа, две катастрофи и един тип с пушка на крепостната стена. Претоварени били.

— Да му се не знае, Мордан, трябваше да настоявате. Става дума за убийство и тъй нататък.

— Настоявах, но те ми се обадиха чак в седем сутринта, след като току-що го бяха посетили. Водел си бил вкъщи.

— Заедно с жена си?

— Да.

— Жалко, майоре, жалко.

Недоволен, Адамсберг се върна в колата, спусна докрай прозорците и тежко се отпусна зад волана.

— В седем часа — каза той на кучето. — Нали разбираш, че Водел е имал предостатъчно време да се прибере. Така че никога няма да узнаем. Обаче Мордан не е настоявал, уверявам те. Другаде му е умът, отлетял е като балон и се носи по вятъра на черните мисли. Дал си е нарежданията в Авиньон и си е измил ръцете. Трябваше да го предвидя, да се досетя, че Мордан е изцяло извън строя. Дори Есталер би се справил по-добре.

Когато два часа по-късно влезе в Бригадата с кучето под мишница, никой не го поздрави истински. Цареше някаква особена възбуда, полицаите се носеха из стаите като развалени механични играчки и излъчваха мирис на утрешна пот. Разминаваха се, без да се забелязват, разменяха кратки думи и като че ли избягваха комисаря.

— Нещо станало ли е? — попита той Гардон, който не изглеждаше засегнат от суматохата.

Обикновено служебните вълнения стигаха до сержанта с няколко часа закъснение и в силно смекчен вид, както бретанският вятър утихва, когато се добере до Париж.