Фред Варгас - Едно незнайно място

Онемялото куче се отдръпна, предавайки щафетата на Адамсберг, който освети раната в корема. Беше чиста, езикът на Купидон добре бе облизал ръбовете.

— Поработило е твоето куче.

— Кучешката лига е антисептична.

— Не знаех — каза Адамсберг, превързвайки раната с лентите.

— Май много неща не знаеш.

— Ами ти? Знаеш ли колко ръце има Шива? Аз поне знаех, че си тук тази вечер. Ще те пренеса, опитай се да не викаш.

— Умирам от жажда.

— По-късно.

Адамсберг настани Емил в колата и внимателно опъна краката му.

— Знаеш ли какво? — каза той. — Ще вземем и кучето.

— Ъхъ — одобри Емил.

Адамсберг шофираше със загасени фарове. Като измина пет километра, спря на едно разклонение, без да гаси мотора. Отвори бутилката с минерална вода, поколеба се, после я затвори.

— Не мога да ти дам вода — каза той. — Представи си, че стомахът ти е пробит.

Отново потегли и излезе на магистралата.

— До болницата в Шатоден има двайсет километра. Ще издържиш ли?

— Говори ми нещо. Защото всичко ми се върти.

— Гледай право пред себе си. Видя ли кой стреля по теб?

— Не. Стреля иззад кулата. Чакаше ме, определено. Четири куршума, нали ти казах, и само два в целта. Не е професионалист. Паднах и го чух, че тича към мен. Престорих се на умрял, той се опита да ми провери пулса, да види дали ме е очистил. Беше в паника, ама можеше да стреля още два пъти за по-сигурно.

— Спокойно, Емил.

— Аха. Някаква кола спря на кръстопътя и той се стресна, хукна да бяга като подплашен заек. Изчаках, без да мърдам, после се довлякох до фермата. Ако пукна, не искам Купидон да ме чака десет години. Не е живот това, чакането. Не ти знам името.

— Адамсберг.

— Чакането, Адамсберг, не е живот. Случвало ли ти се е да чакаш? Дълго да чакаш?

— Мисля, че да.

— Жена ли?

— Мисля, че да.

— Е, не е живот това.

— Не е — потвърди Адамсберг.

Емил потръпна и се облегна на вратата.

— Още единайсет километра — каза Адамсберг.

— Говори ми, на мен ми е трудно.

— Не заспивай. Аз ще ти задавам въпроси, а ти ще отговаряш с „да“ или „не“. Като в играта.

— Обратното е — прошепна Емил. — В играта не трябва да казваш „да“ или „не“.

— Вярно. Стрелецът те е чакал, това е сигурно. Ти каза ли на някого, че отиваш във фермата?

— Не.

— Само старият Водел и аз знаехме за мястото, така ли?

— Да.

— Но Водел е могъл да разкаже историята с кучето на някого, нали? На сина си например?

— Да.

— Само че той няма да има полза, ако те убие. Няма да получи твоята част от наследството. Тя ти е завещана.

— Бесен е.

— На теб? Положително. Ти правил ли си завещание?

— Не.

— Нямаш ли наследници? Сигурен ли си, че нямаш деца?

— Да.

— Старият да ти е давал нещо? Документ, папка? Да е споделял с теб нещо по-особено? Да е имал угризения?

— Не. И теб може да са проследили — с мъка изрече Емил.

— Само един човек знаеше — поклати глава Адамсберг. — Един стар испанец, който има само една ръка и няма кола. А и по теб са стреляли, преди да дойда.

— Да.

— Остават само три километра. И теб може да са те проследили от болницата в Гарш. С ония три полицейски коли наоколо е било ясно, че си вътре. Колко време се кри в болницата?

— Два часа.

— Къде?

— В спешното. В чакалнята.

— Не е зле. Когато излезе, никого ли не видя?

— Не. Може би само един мотор.

Адамсберг спря възможно най-близо до спешното отделение, избута встрани жълтата пластмасова бариера, поиска да повикат изтощения дежурен лекар, показа си картата, за да ускори нещата. Четвърт час по-късно Емил лежеше върху количка, със система в ръката.

— Не можем да задържим кучето, господине — каза една санитарка, като му подаде дрехите на Емил, натикани в найлонова торба.

— Знам — каза Адамсберг, откъсвайки Купидон от краката на Емил. — Емил, чуй ме добре. Не приемай никакво посещение, никакво. Аз ще предупредя на рецепцията. Къде е хирургът?

— В хирургическото.

— На всяка цена му кажете да запази куршума, който е останал в крака.

— Момент — каза Емил, преди санитарката да забута количката. — В случай че пукна. Водел поиска да направя нещо, ако умре.

— А, виждаш ли.

— Но то беше нещо, свързано с любов. Каза, че жената била стара, но щяло да й достави удоволствие. Написа го закодирано, нямаше ми доверие. Рече да го пусна след смъртта му. Накара ме да се закълна.

— Къде е писмото, Емил? И какъв е адресът?

— В джоба на панталона ми.

Докато наближаваше паркинга, Адамсберг мислеше само за кутийките с пастет, за бисквитите, за картонената опаковка с вино, което не ставаше за пиене, за коняка, който ставаше само за кукли. В друго време и на друго място би сметнал подобна тема за размисъл за жалка, но в този момент тя внасяше красота и удоволствие в живота му и пробуждаше енергията му. Настанен на задната седалка, комисарят разположи чудесата на Фроаси до себе си. Кутийките с пастет се отваряха без ножче за консерви, върху картонената опаковка бе лепната сламка, на практичния гений на лейтенант Фроаси, иначе достигнала ненадминати висоти в специалността си на звукоинженер, можеше да се има пълно доверие. Адамсберг намаза с пастет една бисквита и набързо погълна странната солено-сладка смес. Намаза още една за кучето, още една за себе си, докато изпразни и трите кутийки. С кучето нямаше проблем. Изглеждаше пределно ясно, че двамата са водили война заедно, така че приятелството им нямаше нужда от коментар, нито от дълго минало. Можеше да се прости на Купидон, че е усмърдял колата на оборски тор. Наля му вода в пепелника и отвори кутийката с вино. Течността — защото нямаше друга дума за подобно долнопробно питие — се изля в организма му, очертавайки контурите на храносмилателната му система с разяждащата си киселинност. Изпи го докрай, доволен от парещия му ефект, тъй като, както е известно, лекото страдание ни кара да усещаме, че живеем. Изпи го и защото беше щастлив, щастлив, че е открил Емил, преди да изтече в тревата под съпровод на кучешко скимтене. Щастлив, почти еуфоричен, Адамсберг се полюбува на съвършените кукленски бутилчици коняк, преди да ги прибере в джоба си.