Фред Варгас - Едно незнайно място

— Въображаеми врагове, така ли?

— Не настоявайте, господин комисар.

Лусио ги очакваше, седнал под навеса, и потупваше с голямата си лапа легналото в скута му коте, увито във влажна кърпа.

— Ще умре — каза той с дрезгав глас и сълзи в очите, които хвърлиха Адамсберг в недоумение, тъй като не можеше да разбере как може толкова да се вълнуваш за едно коте. — Кой е тоя? — добави той нелюбезно по адрес на доктора. — Ще минем и без публика, омбре.

— Специалист по челюсти на котета, които не сучат. Дръпни се, Лусио. Дай котето.

Лусио почеса несъществуващата си ръка, после се подчини, изпълнен с подозрение. Лекарят седна на пейката, обгърна котешката главичка с дебелите си пръсти — имаше огромни за ръста си ръце, почти сравними с единствената ръка на Лусио — и бавно я опипа. Шарлатанин, помисли Адамсберг, по-раздразнен, отколкото би трябвало да бъде. После лекарят премина към ханша, постави пръсти на две точки, сякаш смяташе да свири на пиано, и се чу леко измяукване.

— Казва се Шарм — изръмжа Лусио.

— Ще я оправим тази челюст — каза лекарят. — Шарм, всичко е наред.

Прекалено големите му пръсти — които на Адамсберг се струваха все по-огромни, като десетте ръце на Шива — се преместиха върху челюстта и хванаха животинчето като в клещи.

— Е, Шарм? — прошепна той. — Блокирала си системата на излизане, а? Или комисарят те е изтеглил накриво? Или се си уплашила? Потърпи малко, ще те оправя. Така. Сега е по-добре. Ще се заема и с твоята ТЧС.

— Това какво е? — подозрително попита Лусио.

— Темпорално челюстна става.

Котето се отпусна в ръката на доктора и се остави да го занесат до цицката.

— Ето — каза лекарят с приспиващ глас. — ТЧС беше удална вдясно, цефалична вляво. Така че как да суче. Сега вече може. Ще изчакаме няколко минути да видим дали всичко е наред. Използвах случая да наместя кръстната и илиачната кост. Всичко това е заради спортното раждане. Не че искам да обидя някого. Тя ще бъде малко палава, но няма да е лоша, има мек характер. Дръжте я изкъсо.

— Добре, докторе — рече Лусио вече почтително, с очи, впити в котето, което сучеше, та ушите му пукаха.

— И ще бъде лакомо. Заради първите пет дни.

— Като Фроаси — вметна Адамсберг.

— Друго коте ли?

— Колежка. Непрекъснато яде и навсякъде крие храна. Но не й се лепи.

— Тревожност — уморено каза лекарят. — Би трябвало да иде на лекар. Би трябвало всички да отидат на лекар и аз също. Ако нямате нищо против, бих пийнал чаша вино или нещо друго — рязко смени темата той. — Време е за аперитив. Може да не личи, но това с котето си иска енергия.

В този момент в него нямаше нищо от онзи кастов дух, който Адамсберг бе доловил през ръцете на лейтенантите си. Лекарят бе разхлабил вратовръзката си и прекарваше пръсти през сивите си коси, а на лицето му бе изписано изражението на човек, свършил с пот на чело работа, в чийто успешен край не е бил сигурен преди час. Този човек искаше да пийне една чаша и това желание накара Лусио незабавно да реагира.

— Къде отива? — попита лекарят, загледан след Лусио, който крачеше право към живия плет в дъното на градината.

— Дъщеря му е забранила да пуши и да пие. Затова крие цигарите и бутилките из храстите. Цигарите ги държи в пластмасова кутия заради дъжда.

— Дъщерята е в течение, разбира се.

— Разбира се.

— И той знае, че тя знае?

— Разбира се.

— Така се върти светът, по спиралата на премълчаваните мисли. Какво е станало с ръката му?

— Изгубил я е в Испанската война, когато е бил на девет години.

— Но е имал нещо друго преди това, нали? Незараснала рана? Ухапване? Знам ли, нещо незаздравяло.

— Нещо малко — каза Адамсберг на един дъх. — Ухапване от паяк, което го е сърбяло.

— Цял живот ще се чеше — рече лекарят с фаталистичен тон. — Тук — додаде той, като се потупа по челото, — записано е в невроните му. Те още не са разбрали, че ръката я няма. Това си продължава през годините и разумът нищо не може да направи.

— Тогава за какво служи разумът?

— Да успокоява хората и това хич не е малко.

Лусио се върна с три чаши, заклещени между пръстите му, и една бутилка, стисната под чукана му. Остави чаши и бутилка на земята под навеса и се загледа в слепеното с цицката коте.

— Да не се пръсне? От много ядене?

— Няма — рече докторът.

Лусио поклати глава, напълни чашите и пожела да се чукнат за здравето на малката.

— Докторът знаеше за ръката ти — каза Адамсберг.

— Ами много ясно — каза Лусио. — Ухапването от паяк сърби, та се не трае.