Фред Варгас - Едно незнайно място

— Каква е връзката с Гарш? — попита Данглар. — Ръцете ли не ви стигат?

— Емил Фьойан наследява богатството на Водел, освен законно запазената част на Пиер, сина на Пиер. Мордан обяви задържането му и Сопата си плю на петите.

— Не пуснахте ли подире му Ретанкур?

— Пуснахме. Изтърва го. Не можа да вкара в действие всичките си ръце, Емил й счупи едно ребро. Чакаме ви, майоре, Мордан е по-скоро извън играта.

— Сигурно. Но влакът ми тръгва чак в двайсет и един и дванайсет. Не мисля, че мога да си сменя билета.

— Какъв влак, Данглар?

— Ами влакът, който минава през скапания тунел, господин комисар. Да не мислите, че това ме забавлява? Обаче видях, каквото исках да видя. Не е отрязал чак краката на чичо ми, ама натам вървят нещата.

— Данглар, къде сте? — бавно попита Адамсберг и приседна на градинската маса, след като изключи високоговорителя.

— Боже мили, нали ви казах. В Лондон. Сега вече са сигурни, почти всички обувки са френски, и от добро, и от лошо качество. Според социалната класа. Можете да ми вярвате, ще ни се наложи да си ги приберем всичките, Радсток отсега потрива ръце.

— Но да му се не знае — почти извика Адамсберг, — какво ви прихвана, та се върнахте в Лондон? Защо си завирате носа в тези тъпи обувки? Че оставете ги на Ижгат, оставете ги на Сток!

— Радсток. Господин комисар, предупредих ви, че заминавам, и вие не възразихте. Необходимо беше.

— Глупости, Данглар! Онази жена, Абстракт, до нея сте доплували.

— Ни най-малко.

— Не ми казвайте, че не сте я видели.

— Не ви казвам нищо подобно. Но това няма връзка с обувките.

— Надявам се, Данглар.

— Ако смятахте, че са отрязали краката на чичо ви, и вие щяхте да отидете да поогледате.

Адамсберг погледна към небето, което се покриваше с облаци, и проследи полета на една патица, после спокойно заговори в слушалката.

— Какъв чичо? Не знаех, че има чичо.

— Не става дума за жив чичо, за чичо, който се разхожда без крака. Чичо ми почина преди двайсет години. Беше втори съпруг на леля ми и го обожавах.

— Без да ви обиждам, майоре, никой не може да разпознае мъртвите крака на чичо си.

— Не съм разпознал краката му, а обувките му. Както справедливо отбеляза нашият приятел Клайд-Фокс.

— Клайд-Фокс?

— Ексцентричният лорд, спомняте ли си го?

— Да — въздъхна Адамсберг.

— Видях го снощи впрочем. Доста унил, тъй като изгубил новия си кубински приятел. Изпихме по чаша заедно, голям специалист е по история на Индия. И както справедливо отбеляза, какво може да се сложи в обувки? Крака. Обикновено на притежателя на обувките. Та ако това са обувките на чичо ми, има всички шансове и краката да са негови.

— Малко като фъшкиите и коня — прокоментира Адамсберг, който усещаше да го притиска все по-голяма умора.

— Като съдържащото и съдържанието. Но не знам дали става дума за чичо ми. Може да е някой братовчед или друг човек от същото село. Те там всички са роднини.

— Хубаво — каза Адамсберг и слезе от масата. — Дори ако някой си прави колекция от френски крака и ако за нещастие пътят му се е пресякъл с пътя на чичо ви или на братовчед му, какво ни засяга всичко това?

— Казахте, че нищо не пречи да се поинтересуваме — обидено рече Данглар. — Вие искахте да знаете какво е станало в Хайгейт.

— Там може би. Тук и в Гарш — не. А вашето пътуваме, Данглар, си е истински гаф. Защото, ако тези крака са френски, Ярдът ще иска да си сътрудничим. Това можеше да се падне на друг екип, обаче благодарение на вас Бригадата ще е на топа на устата. А на мен ми трябвате за касапницата в Гарш. Тя е далеч по-обезпокоителна от някакъв си некрофил, който е рязал крака наляво и надясно преди двайсет години.

— Не „наляво и надясно“. Мисля, че ги е избирал.

— Сток ли казва така?

— Аз казвам така. Защото, когато почина, чичо ми беше в Сърбия, краката му — и те.

— И вие се питате защо да търсите крака в Сърбия, след като във Франция има шейсет милиона?

— Сто и двайсет милиона. Шейсет милиона души, значи сто и двайсет милиона крака. Правите същата грешка като Есталер, но в другата посока.

— Но защо е бил в Сърбия чичо ви?

— Защото беше сърбин, господин комисар. Казваше се Славко Молдован.

Жюстен тичешком се приближи до Адамсберг.

— Има един навън, който настоява за обяснения. Възнамерява влезе в къщата.

Пред градинската порта лейтенантите Ноел и Воазне стояха един срещу друг с протегнати ръце и блокираха пътя на мъжа, който нямаше вид на впечатлен.