Фред Варгас - Едно незнайно място

— Нищо не ми доказва, че сте полицаи — повтаряше той. — Нищо не ми доказва, че не сте обирджии. Особено вие — уточни той, като посочи Ноел, чийто череп бе почти обръснат до кожа. — Имам среща, разбрахме се за седемнайсет и трийсет, държа да съм точен.

— Ще се разминете със срещата — рече Ноел, пускайки в ход неприятното си остроумие.

— Покажете ми картите си. Нищо не ми доказва.

— Вече ви обяснихме — каза Воазне. — Картите ни са в саката, саката ни са в къщата, а ако се махнем от тази врата, вие ще влезете. Обаче влизането е забранено.

— Разбира се, че ще вляза.

— Значи няма изход.

Човекът, реши Адамсберг, който се приближаваше към групата, е или тъп, или куражлия, като се имат предвид средните му габарити и тлъстото му тяло. Защото, ако мисли, че си има работа с обирджии, по-добре би било да спре да се разправя и да си вдига чуковете. Докато той се държеше някак професионално, достойно и уверено, като човек на дълга, във всеки случай като човек, решен да си свърши работата, каквото и да става. Застраховател? Търговец на произведения на изкуството? Юрист? Банкер? В борбата му с ръцете на двете ченгета имаше загатнат и ясен класов рефлекс. Той не беше от онези, които позволяват да бъдат изгонени, най-малкото от типове като Ноел и Воазне. Да преговаря с тях бе под социалния му статус и може би точно това убеждение, това изначално кастово презрение го правеше смел почти до глупост. Той не се боеше от по-низшите от него. Извън тази поза хитроватата му и някак старомодна физиономия би могла да бъде по-скоро симпатична. Адамсберг постави длани върху бариерата на полицейските ръце и го поздрави.

— Ако сте от полицията, няма да мръдна оттук, докато не видя началника ви.

— Аз съм началникът. Комисар Адамсберг.

Адамсберг много пъти бе виждал това учудване, това разочарование по много лица. И веднага след това — незабавното покорство пред чина, колкото и странен да е притежателят му.

— Приятно ми е, господин комисар — отвърна човекът, като му подаде ръка над ръцете. — Пол дьо Жослен. Аз съм лекарят на господин Водел.

Твърде късно, помисли Адамсберг, докато му стискаше ръката.

— Съжалявам, докторе, не можете да се видите с господин Водел.

— И аз така разбрах. Но като негов лекар съм длъжен и съм в правото си да бъда информиран, нали? Болен ли е? Починал? Хоспитализиран?

— Мъртъв.

— В дома си значи. Иначе нямаше да има толкова полицаи.

— Точно така, докторе.

— Кога? Как? Посетих го преди петнайсет дни, всички лампички светеха зелено.

— Полицията няма право да дава информация. Такава е процедурата в случай на убийство.

Лекарят смръщи вежди и тихо повтори думата „убийство“. Адамсберг осъзна, че си говорят от двете страни на ръцете като съседи, облегнати на оградата. Ръцете на замръзналите лейтенанти, които не възнамеряваха да ги оттеглят. Комисарят потупа по рамото Воазне, давайки му знак да вдигне бариерата.

— Да идем навън — каза той. — Не трябва да тъпчем тревата.

— Разбирам, разбирам. И нищо не можете да ми кажете, така ли?

— Мога да ви кажа това, което знаят съседите. Станало е през нощта на събота срещу неделя, открили са тялото вчера сутринта. Градинарят се е прибрал към пет часа и е вдигнал тревога.

— Защо е вдигнал тревога?

— Според градинаря Водел оставял лампите да светят нощем. Когато се е прибрал, никъде не е светело, а работодателят му имал фобия към тъмнината.

— Знам. Още от малък.

— Вие личен лекар ли му бяхте или психиатър?

— Личен лекар, както и остеопат и соматопат.

— Ясно — каза Адамсберг, без да му е ясно. — Споделяше ли с вас проблемите си?

— О не, ненавиждаше психиатрията. Но от костите му научавах много. Като лекар бях силно привързан към тях. Водел беше изключителен случай.

Лекарят красноречиво замълча.

— Ясно — каза Адамсберг. — Няма да ми кажете повече, ако аз не ви кажа повече. Професионалната тайна блокира обмена.

— Именно.

— Разбирате, че трябва да знам какво сте правили през нощта на събота срещу неделя между единайсет вечерта и пет сутринта.

— Няма проблем, много добре разбирам. Като се знае, че по това време хората спят и че аз лично нямам нито жена, нито деца, какво да ви отговоря? Нощно време съм в леглото, освен ако не ме извикат някъде по спешност. Това трябва да ви е познато.

Лекарят се поколеба, извади бележник от вътрешния си джоб, опъна сакото си.

— Франсиско — каза той, — портиерът, той е парализиран и го лекувам безплатно, ми се обади към един сутринта. Паднал между инвалидната си количка и леглото си и си изкълчил пищяла. Оправих му го и го сложих да си легне. След два часа пак ми се обади, коляното му се подуло. Наругах го и минах да го видя на сутринта.