Фред Варгас - Едно незнайно място

Адамсберг не си падаше особено по лабиринтите на разните „може би“, докато Данглар беше луд по тях, направо си губеше ума, толкова го привличаха черните бездни на предположенията. Адамсберг караше към фермата, без много да му мисли, само се молеше някое ченге да не е чуло сутрешния му разговор с Емил звяра, Емил наследника, Емил притежателя на имоти в Гарш и Вокресон. Точно в този момент изтормозеният Данглар се наливаше с шампанско в тунела под Ламанша само защото си бе казал, че може би един безумец е отрязал краката на чичо му, освен ако не са краката на негов братовчед, там, в далечните планини. Все в същия момент Мордан се взираше в стените на затвора във Френ и Боже мили, какво можеше да направи за Мордан?

Адамсберг паркира колата на банкета, в сянката на гората, и измина пеш последните петстотин метра, като вървеше полека и се опитваше да се ориентира. Кучето прескачало бариерата, но коя бариера? Половин час обикаля около фермата — три четвърти млечни продукти, четвърт месо. Накрая с отмалели крака като че ли откри вероятната бариера. Някъде по-далеч други кучета се разлаяха, усещайки приближаването му. Комисарят се залепи за едно дърво и застина, след като провери чантата и оръжието си. Във въздуха се разнасяше мирис на фъшкии, което му подейства успокоително, толкова човешко изглеждаше. Само да не заспи, да чака и да се надява, че Лусио е бил прав.

Хладният вятър донасяше някакво слабо стенание, тиха, неравномерна жалба, издавана някъде отвъд бариерата, може би на петдесет метра от нея. Заклещено животно? Плъх в храстите? Белка? Във всеки случай не по-едро. Адамсберг се облегна по-удобно на ствола, преви крака и леко се залюля, за да не заспи. Представи си пътя на Емил от Гарш дотук, пеш и на стоп, с шофьори на камиони, които нямаше да се впечатлят от вида му, стига да си платеше. Сутринта Емил носеше върху работния си комбинезон лек, доста мръсен блузон, разръфан на лактите. Представи си ръцете на Емил, преди да си спомни фразата му. Двете му ръце с разперени пръсти, долепени едни към други, за да очертаят габаритите на кучето. „А е ей толкова малък.“ Адамсберг застана на коляно и се вслуша в продължаващото стенание. Ей толкова малко. Кучето му.

Тръгна бавно, насочвайки се към стенанието. Три метра по-нататък различи малката бяла маса на кучето, което панически се въртеше около едно тяло.

— Емил, мамка му!

Адамсберг повдигна главата му и постави пръст в основата на врата. Имаше пулс. През разкъсаната дреха кучето трескаво лижеше корема на мъжа, после преминаваше към бедрото, после пак към корема, продължавайки жално да скимти. Спря за малко, за да огледа Адамсберг, изджавка, сякаш за да каже: „Радвам се, че ми помагаш, мой човек.“ После се върна към задачата си, доразкъса панталона и заблиза бедрото, явно решено да го залее със слюнка. Адамсберг включи фенерчето си, освети изпотеното и мръсно лице на Емил, Емил Сопата, повален, победен, парите не са всичко.

— Не говори — нареди Адамсберг.

Придържайки главата с лявата си ръка, той леко плъзна пръсти под черепа, опипа го от горе до долу и отпред назад. Нямаше рана.

— Мигни веднъж, за да кажеш „да“. Усещаш ли си крака? Натискам го.

— Да.

— А другия? Натискам.

— Да.

— Виждаш ли ръката ми? Знаеш ли кой съм?

— Комисарят.

— Точно така, Емил. Ранен си в корема и в крака. Спомняш ли си всичко? Бил ли си се?

— Не съм се бил. Стреляха по мен. Четири пъти. Два пъти ме улучиха. Там, при водната кула.

Емил протегна ръка наляво. Адамсберг се взря в тъмнината, загаси фенерчето си. Водната кула се издигаше на стотина метра от гората, която Емил е трябвало да прекоси, за да се довлече до бариерата и почти да я достигне. Стрелецът можеше да се върне.

— Няма време да чакаме линейка. Веднага се махаме.

Адамсберг бързо опипа гърба на Емил.

— Имаш късмет, куршумът е преминал през хълбока, без да засегне гръбнака. След две минути се връщам с колата. Кажи на кучето да спре да мрънка.

— Млъквай, Купидон.

Адамсберг паркира със загасени фарове възможно най-близо до Емил и свали надолу облегалката на предната седалка. Отзад беше оставен бежов шлифер, вероятно на лейтенант Фроаси, която се обличаше доста строго. Адамсберг го наряза с ножа си, разкъса ръкавите, от които направи две дълги ленти, и опипа натъпканите до пръсване вътрешни и външни джобове. Разтърси ги и от тях се изсипаха кутийки с пастет, изсушени плодове, бисквити, половинлитрова бутилка минерална вода, бонбони, 250 грама вино в картонена опаковка и три бутилчици коняк за кукли, като онези във влаковите барчета. Изпита чувство на състрадание към лейтенанта, после на признателност. Невротичните резерви на Фроаси щяха да му свършат добра работа.