Фред Варгас - Едно незнайно място

— Твърде късно е, господин комисар. Дивизионният ми се обади, съдията е наредил задържането на Емил Фьойан.

— Така ли? — каза Адамсберг и се обърна, скръстил ръце. — Дивизионният се обажда и вие не ми го давате?

— Не е искал да говори с вас. Трябваше да се подчиня.

— Процедурата не е такава.

— Обикновено не ви е грижа за процедурата.

— Но сега да. А според процедурата това задържане е преждевременно и немотивирано. Имаме не по-малко причини да задържим сина Водел или някой член на семейството на художника. Ретанкур, как изглежда това семейство?

— Като монолитен блок, обсебен, разяден от желание за реванш. Майката се самоубива седем месеца след сина си. Бащата е механик, другите двама синове са шофьори — единият на камион, другият в Легиона.

— Какво ще кажете, Мордан? Струва си все пак да се помисли, не е ли така? Ами ощетеният Пиер син? Дали и той не е знаел за завещанието? Какво по-лесно от това, да обвини Емил и да сложи ръка на цялото наследство? Казахте ли за това на дивизионния?

— Нямах тази информация. А и съдията е категоричен. Досието на Емил Фьойан е по-тежко от мъртво магаре.

— Откога задържаме хората само защото имат досие? Без да изчакаме лабораторните изследвания? Без никакво потвърждение?

— Имаме две потвърждения.

— Чудесно, ще се радвам да ме информирате. Ретанкур, вие да знаете нещо по въпроса?

Ретанкур риеше с крак и разпръскваше чакъла като недоволно животно. В наднормените качества на лейтенанта имаше една празнина — липсваше умението да поддържа светски отношения. В двусмислена, деликатна ситуация, изискваща премислени реакции или малко хитрост, Ретанкур беше некомпетентна и безпомощна.

— Що за дивотия, Мордан? — попита тя с дрезгав глас. — Защо правосъдието толкова се е разбързало?

— Нямам представа. Изпълнявам и толкова.

— Изпълнявате прекалено — каза Адамсберг. — Та кои са двете улики?

Мордан вдигна глава. Емил стоеше притихнал и се опитваше да запали някаква клечица.

— Свързахме се със старческия дом, където живее майката на Емил Фьойан.

— Не е старчески дом, в който се живее, а в който се мре — изръмжа Емил.

Сега той духаше върху огънчето в края на клечката. Много е зелено, помисли Адамсберг, няма да хване.

— Директорката потвърди — от поне четири месеца Емил е предупредил майка си, че скоро двамата ще отидат да живеят на друго място, при това ще си живеят като бъбрек в лой. Всички знаят.

— Естествено — каза Емил. — Водел ми беше предсказал, че ще забогатея. Разказах това на майка ми, нормално е, нали? Трябва ли да повтарям едно и също? Да си късаме нервите?

— Логично — спокойно каза Адамсберг. — Второто потвърждение, Мордан?

Този път Мордан се усмихна. Стъпил е на здрава почва, помисли Адамсберг. Атакува рибата право в корема. Ама като се вгледаш по-внимателно, хич не изглежда добре. Изцъклен, сенките под очите му стигат до средата на бузите.

— В камионетката му има конски фъшкии.

— Е и? — каза Емил и спря да духа клечката.

— На местопрестъплението са намерени четири топчета фъшкии. Убиецът ги е внесъл с ботушите си.

— Нямам ботуши. Не виждам връзката.

— Съдията я вижда.

Емил се изправи, хвърли клечката, прибра в джоба си тютюна и кибрита. После прехапа устни и внезапно придоби изтощено изражение. Изглеждаше обезсърчен, жалък, неподвижен като стар крокодил. Прекалено неподвижен. В този ли момент Адамсберг разбра какво ще стане? Никога не си даде точен отговор. Със сигурност знаеше, че бе отстъпил встрани, за да се отдалечи от Емил и сякаш да му осигури пространство, да му остави поле за действие. И Емил се раздвижи именно с нереалната бързина на крокодил, такава бързина, че дори не го видяха да напада. Преди да преброят до едно, влечугото захапа антилопата за крака. Преди да преброят до едно, Мордан и Ретанкур се озоваха на земята и беше напълно невъзможно да се разбере къде ги е ударил Емил. Адамсберг го видя да побягва по алеята, да прескача един зид, после да прекосява някаква градина, всичко това с феноменална бързина, на каквато само Ретанкур беше способна. Сега тя се изправи със закъснение, като се държеше за корема, после се спусна след беглеца, мобилизирайки цялата си маса, за да получи по-голямо ускорение и за да прехвърли без проблем през зида своите сто и десет килограма.

— Искаме незабавно подкрепление — каза Адамсберг по радиостанцията си. — Заподозреният бяга в посока запад-югозапад. Обградете периметъра.