Фред Варгас - Едно незнайно място

Те ще ви го повторят. Водя я там всяка събота. Уведомявам ви, че никога не съм удрял майка си. Боже, само това оставаше. И уточнявам, че майка ми ме обожава. В известен смисъл това е нормално.

— Но майка ви не заспива в четири часа сутринта? Вие сте се прибрали в пет часа.

— Да, и не видях светлината. А той спеше винаги на запалени лампи.

— В колко часа оставихте майка си?

— Точно в десет. После, като всяка събота, отидох да си видя кучето.

Емил извади от портфейла си една мръсна снимка и му я подаде.

— Ето го — каза той. — Съвсем кръгличък. Може да се побере в джоба ми, като кенгуру. Когато бях в панделата за трети път, сестра ми заяви, че не го ще вече, и го даде на някой. Аз обаче знаех къде е — във фермата на братовчедите Жеро, близо до Шатоден. След ресторанта взимам камионетката и отивам да го видя, с подаръци, месо и такива работи. Той знае и ме очаква в тъмното, прескача бариерата и прекарваме заедно нощта в камионетката. И да вали, и буря да има, той знае, че ще дойда. А е ей толкова малък.

Ръцете на Емил образуваха топка с размерите на детски балон.

— Има ли коне в тази ферма?

— Жеро отглежда главно крави, три четвърти за мляко, една четвърт за месо. Но има и няколко коне.

— Кой знае за това?

— За кое? Че ходя при кучето?

— Да, Емил. Не говорим за говедата. Водел знаеше ли?

— Да. Не би понесъл да доведа тук животно, но проявяваше разбиране. Оставяше ми събота вечер за майка ми и кучето.

— Но Водел вече не може да го потвърди.

— Не може.

— И кучето също.

— А, то да. Елате с мен в събота и ще видите, че не се гъбаркам. Ще го видите как подскача и тича към камионетката. Това е доказателство.

— Не е доказателство, че става в събота.

— Вярно. Обаче е нормално едно куче да не може да каже кой ден е. Дори куче като Купидон.

— Защото то се казва Купидон — промърмори Адамсберг.

Затвори очи, облегна се на каменната рамка на вратата и обърна лице към слънцето, като Емил. Вътре зад стената огледът завършваше, вече махаха мостчетата. Килимите бяха вдигнати, номерирани и прибрани в контейнери. Тепърва щяха да ги изследват. Пиер синът би могъл да е убил стария мръсник. Не беше изключено и да е снахата, решена на всичко за съпруга си. Или Емил. Или семейството на художника, бронзирал коне, за зла чест и една жена. Да залееш с бронз своята покровителка — ето нещо, което го нямаше преди на картата на континента, за който говореше Сток. Затова пък да убиеш един стар богаташ, това си съществува открай време. А да го накълцаш и разпръснеш? Защо? Нямаха отговор. Докато не намерят отговора, няма да намерят и човека.

По алеята се зададе Мордан с насечената си походка, с дългия си, опънат напред врат, с покрития със сив мъх череп, с шаващите очички — съчетание, което с голяма точност очертаваше образа на уморена чапла, тръгнала за риба. Приближи си до Емил и се загледа в Адамсберг без капка снизходителност.

— Спи — тихо каза Емил. — Нормално е, човек трябва да прояви разбиране.

— Разговаряхте ли?

— Ами да. И какво от това? Такава му е работата, нали?

— Със сигурност. Но все пак ще го събудим.

— Няма милост на този свят — каза Емил отвратено. — Човек не може пет минути да поспи, без да го нахокат.

— Едва ли ще го нахокам, той е комисар, началник ми е.

Адамсберг отвори очи, когато Мордан го докосна, а Емил стана и се отдръпна. Бе доста шокиран от новината, че този човек е комисар, сякаш самият ред на нещата бе нарушен, сякаш скитниците ставаха крале без предупреждение. Едно е да си говориш за генетика и за Купидон с обикновен полицай, съвсем друго е да ги обсъждаш с комисар. Тоест с тип, който владее най-мръсните техники на разпита. А този бил истински ас, така беше чувал. И му бе казал доста неща. Несъмнено твърде много неща.

— Стойте тук — каза Мордан, като задържа Емил за ръкава. — Това сигурно ще ви заинтересува. Господин комисар, имаме отговора на нотариуса. Водел е направил завещание преди три месеца.

— Много пари ли оставя?

— Повече от пари. Три къщи в Гарш, една във Вокресон, голяма жилищна сграда в Париж. Плюс равностойността им в капиталовложения и застраховки.

— Това не ме учудва — каза Адамсберг и на свой ред се изправи, като изтупа панталона си.

— Като не се смята задължителната част от наследството, която трябва да получи синът Водел, всичко останало е завещано на чужд човек. На Емил Фьойан.

Емил отново седна на стъпалата. Беше поразен. Адамсберг остана прав, облегнат на рамката на вратата, с наведена глава и кръстосани на корема ръце — според колегите му единствен видим сигнал за размисъл. Мордан крачеше наоколо, като размахваше ръце, а погледът му бързо и безпричинно се местеше от една точка на друга. Всъщност Адамсберг не размишляваше, а си казваше, че видът на Мордан напълно го докарва на чапла, която си е хванала рибка и я стиска в клюна си, щастлива, че така бързо си е намерила храна. В случая — Емил. Който наруши мълчанието, докато несръчно си свиваше цигара.