Фред Варгас - Едно незнайно място

— Не, и точно в това е въпросът. Реал си разбираше от работата и използваше бои, които дишат. Не беше луд.

— Разбира се — каза Адамсберг скептично.

— Химиците казаха, че катастрофата е била причинена от взаимодействието между молекулите на боята и на козметичните препарати, използвани от покровителката. Но баща ми доказа, че Реал е боядисал коня и жената с боя от различни бидони и умишлено е предизвикал задушаването.

— А вие не смятахте така.

— Не — каза Пиер и вирна брадичка.

— Доказателствата на баща ви убедителни ли бяха?

— Да, но какво от това? Баща ми имаше ненормално отношение към този човек. Ненавиждаше го без причина. И направи всичко, за да го унищожи.

— Не е вярно — внезапно възрази Елен. — Реал беше мегаломан и имаше много дългове. Умишлено уби жената.

— Мамка му — сряза я Пиер. — Баща ми се беше настървил така, сякаш чрез Реал искаше да отмъсти на мен. На осемнайсет години исках да стана художник. Реал беше с шест години по-голям от мен, познавах творбите му, възхищавах му се, бях го посещавал два пъти. Когато баща ми научи направо побесня. За него Реал беше алчен невежа — цитирам го, — чиито нелепи изобретения са опасни за цивилизацията. Баща ми беше човек от безпросветните векове, имаше старомодни схващания за света и Реал го отвращаваше. С авторитета, който си беше създал, този негодник го обвини и уби.

— Този негодник — повтори Адамсберг.

— Именно — каза Пиер, без да трепне. — Баща ми беше стар мръсник.

Вече имаха имената на обитателите на близките къщи. Започваха необходимите и уморителни разговори със съседите. Това, което узнаха, не противоречеше на оценката на Пиер син. Никой наистина не смееше да нарича Пиер Водел стар мръсник, но свидетелствата очертаваха затворен, вманиачен, нетолерантен и самодоволен човек. С висока интелигентност, от която никой нямал полза. Избягвал контактите — удобно качество, благодарение на което не досаждал на близките си. Ченгетата обикаляха от врата на врата и говореха за убийство, без да уточняват, че старецът е открит в насипно състояние. Дали Пиер Водел е отворил на нападателя си? Би могъл, ако мотивът на посещението е бил технически, а не е ставало дума за обикновено бъбрене. Дори вечерта? Да, Водел не бил страхлив, бил дори, как да го наречем, неуязвим. Е, такова впечатление правел.

Само един човек, градинарят му Емил, описваше Пиер Водел по друг начин. Не, не бил мизантроп. От себе си се боял, затова не се виждал с никого. Откъде знаел това градинарят? Ами защото самият Водел понякога го казвал с крива усмивка. Как се е запознал с него? В съда, когато за девети път го съдели за нанесени телесни повреди, преди петнайсет години. Водел се заинтересувал от склонността му към насилие, двамата разговаряли по този въпрос и постепенно се сближили. Накрая Водел го наел да му поддържа градината и да го снабдява с дърва, а по-късно и да пазарува и чисти. Емил му допадал, защото не бил приказлив. Съседите не били особено доволни, когато научили за миналото на градинаря.

— Нормално е, ако се поставиш на тяхно място. Наричат ме Емил Сопата. Няма как, хората не се чувстваха спокойни в мое присъствие и ме избягваха.

— Сериозно? — попита Адамсберг.

Човекът седеше на най-горното стъпало, на самата площадка, там, където юнското слънце бе понагряло камъка. Кльощав и късокрак, той се губеше в работния си комбинезон и не вдъхваше никакво безпокойство. Имаше несиметрично лице, някак неустановено и износено, по-скоро грозно, което не изразяваше нито воля, нито самоувереност. Беше неспокоен, наместо бършеше деформирания си от ударите нос, засенчваше очи с ръка. Едното му ухо бе по-голямо от другото и той току го търкаше като разтревожено куче — жест, който единствен показваше, че му е мъчно или че се чувства изгубен. Адамсберг седна до него.

— Вие от ченгетата ли сте? — попита човекът, след като хвърли заинтригуван поглед на дрехите на Адамсберг.

— Да. Един колега ми каза, че не сте съгласен с мнението на съседите за Пиер Водел. Не знам името ви.

— Двайсет пъти вече им го казах. Казвам се Емил Фьойан.

— Емил — повтори Адамсберг, за да запечата името в паметта си.

— Няма ли да го запишете? Другите го записаха. Нормално е, иначе по сто пъти ще питат за едно и също. Те и без това се повтарят. Винаги съм се чудел защо ченгетата непрекъснато се повтарят. Ти му казваш: „В петък вечер бях в «Папагала»“. А ченгето пак: „Къде беше в петък вечер?“. Каква му е ползата, освен да ти къса нервите?