Фред Варгас - Едно незнайно място

Адамсберг се отдалечи от двойката, за да не чуят как грубо се изразява Ретанкур.

— Баща ви имаше ли домашен любимец? Куче, котка или нещо друго?

— Току-що ви казах, че не обичаше животни. Не общуваше дори с хора, да не говорим за животни.

— Не е имал — каза Адамсберг по телефона. — Лейтенант, проверете дали не са от одеяло или палто. Вижте и по другите кресла.

— А книжни кърпички? Използвал ли е? Намерихме една в тревата, но нито една в банята.

— Книжни кърпички? — попита Адамсберг.

— Никога — отвърна Пиер, като вдигна ръце, за да отблъсне това ново бълнуване. — Само от плат, сгънати на три в едната посока и на четири в другата. Никога по друг начин.

— Само кърпички от плат — повтори Адамсберг по телефона.

— Данглар настоява да говори с вас. Върти се в кръг около нещо в тревата, което го безпокои.

Това, каза си Адамсберг, прекрасно описва темперамента на Данглар, склонността му да броди около тенджери, в които къкрят грижите му. С телефона в ръка Адамсберг прекара ръка по косата си в опит да открие къде се е запиляла нишката на разговора. Да, ботушите, фъшкиите.

— Ботушите не са били пълни с фъшкии — обясни той на сина. — Имало е само малки парченца, които влагата е отлепила от грайферите.

— Видяхте ли градинаря му? Той сигурно има ботуши.

— Още не. Казват, че бил същински див звяр.

— Див звяр, пандизчия и почти малоумен — довърши Елен. — Татко беше очарован от него.

— Не мисля, че е малоумен — поправи я Пиер. — Защо са разпилели тялото му? — попита той предпазливо. — Че са го убили, мога да разбера. Семейството на младежа, който се самоуби. Допустимо е. Но защо е трябвало всичко да изпочупи? Досега виждали ли сте подобно нещо? Такъв modus operandi.

— Такъв modus не е съществувал, преди убиецът да го изобрети. Той не е възпроизвел начин на действие, а е измислил нещо ново.

— Ще речеш, че говорим за изкуство — каза Елен неодобрително.

— А защо не? — рязко каза Пиер. — Това е напълно възможно. Той беше художник.

— Баща ви ли?

— Не, Реал, самоубиецът.

Адамсберг отново се извини с жест, за да поговори с Данглар.

— Знаех си аз, че тия лайна ще ни се стоварят на главата — произнесе майорът много отчетливо, което подсказа на Адамсберг, че вече му е ударил едно-две и внимава да не му проличи.

Сигурно го бяха пуснали в стаята с пианото.

— Видяхте ли местопрестъплението, майоре?

— Снимките и те ми стигат. Обаче се потвърди, обувките са френски.

— Ботушите ли?

— Обувките. Има и нещо по-лошо. Когато видях това, все едно запалиха клечка кибрит в тунела, все едно че бяха отрязали краката на чичо ми. Но нямаме избор, отивам.

Повече от три чаши, прецени Адамсберг, обърнати набързо. Погледна часовниците си, беше около шестнайсет часът. Днес Данглар нямаше да е от полза за никого и за нищо.

— Няма нужда, Данглар. Вървете си, ще се видим по-късно.

— И аз това ви казвам.

Адамсберг прибра телефона си и, кой знае защо, се запита какво става с котката и котенцата. Бе казал на Ретанкур, че майката е добре, но едно от котетата — едно от онези, които бе извадил, момиченце — залитало и слабеело. Дали не го бе стискал прекалено силно, докато го теглеше? Дали не го беше повредил?

— Жан-Кристоф Реал — повтори Пиер настоятелно, сякаш усещаше, че комисарят няма да намери пътя без чужда помощ.

— Художникът — потвърди Адамсберг.

— Той се занимаваше с коне, даваше ги под наем. Веднъж боядиса един кон в бронзов цвят, за да получи нещо като статуя, която се движи. Собственикът на коня подаде оплакване, но точно това го направи известен. По-късно боядиса и други. Боядисваше всичко, така че му трябваха колосални количества боя. Боядисваше тревата, пътищата, дънерите на дърветата, листата едно по едно, камъчетата отгоре и отдолу, сякаш се опитваше да превърне в камък целият пейзаж.

— Това не интересува комисаря — обади се Елен.

— Вие познавахте ли Реал?

— Често го виждах в затвора, бях решен да го изкарам от там.

— В какво го обвиняваше баща ви?

— В това, че е боядисал една възрастна жена, негова покровителка и наследодателка.

— Не разбрах.

— Бронзирал тази жена, за да я качи на един от прословутите си бронзови коне като жива статуя. Но боята не пропускала въздух, порите на кожата й се задръстили и преди да успеят да я почистят, покровителката починала от задушаване върху добичето. Реал си получил наследството.

— Изключително — промърмори Адамсберг. — А конят? И той ли починал?