Фред Варгас - Едно незнайно място

— Ползата му е да ти къса нервите. Докато се откажеш от този папагал и му кажеш каквото иска да чуе.

— Ами да, нормално е. Мога да разбера.

Нормално, ненормално — Емил сякаш разполагаше нещата от двете страни на тази демаркационна линия. Съдейки по погледа, с който го разглеждаше, Адамсберг не можеше да се закълне, че го слага от страната на нормалното.

— Всички ли тук ги е страх от вас?

— Всички, освен госпожа Бурлан, съседката. Аз, да ви кажа, имам все пак зад гърба си сто трийсет и осем участия в побои, без да броя ония от детството. Така че, нали…

— Затова ли говорите обратното на онова, което казват съседите? Защото не ви обичат?

Въпросът изненада Емил.

— Все ми е тая дали ме обичат. Просто знам за Водел много повече от тях. Не им се сърдя, нормално е да се боят от мен. Аз съм побойник от най-висока класа. Така казваше Водел — добави той и се засмя, при което се видя, че му липсват два зъба. — Вярно, никого не съм убил, но за останалото си беше прав.

— За останалото… колко години сте лежали?

— Единайсет и половина общо за седем присъди. Но откакто минах петдесетте, вече е по-добре. Някое и друго сбиване, но нищо повече. Може да се каже, че скъпо съм си платил — нямам жена, нямам деца. Обичам хлапетата, но не исках да имам. Няма как, когато удряш по всичко, което мърда, ей така, без причина, не можеш да поемеш този риск. Нормално е. Това също ни беше обща черта с Водел. И той не искаше деца. Е, той не го казваше така. Казваше: „Никакво потомство, Емил.“ Обаче му направиха едно дете зад гърба.

— Знаете ли защо?

Емил дръпна от цигарата си и учудено погледна Адамсберг.

— Ами защото не е взел предпазни мерки.

— Защо не е искал потомство.

— Просто не искаше. Аз сега се питам какво ще стане с мен. Оставам без работа и без покрив. Спях в бараката.

— Водел не се ли боеше от вас?

— Водел не се боеше дори от смъртта. Разправяше, че единственият недостатък на смъртта е, че настъпва прекалено бавно.

— Никога ли не сте изпитвали желание да го ударите?

— Понякога, в началото. Но предпочитах да поиграем на морски шах. Аз го научих да играе. Не мислех, че има човек, който да не може да играе на морски шах. Идвах вечерта, палех огън, наливах по една вишновка. Вишновката е нещо много специално, той ме научи да я пия. Сядахме на масата и започвахме.

— Кой биеше?

— Той, от три игри две печелеше. Защото беше хитър. Дори измисли специален морски шах върху листа, дълги един метър. Представяте ли си колко е трудно?

— Представям си.

— Добре. Искаше още да увеличи листа, но аз бях против.

— Много ли пиехте заедно?

— Само по две вишновки. Той не пиеше повече. Виж, липсват ми охлювите, които си хапвахме за мезе. Поръчваше всеки петък. Всеки си имаше шишче. Аз със синя главичка, той с оранжева. Не ги сменяхме. Той казваше, че аз ще…

Емил се почеса по кривия нос и затърси думата. Адамсберг познаваше това ровене из речника.

— Че ще изпитвам носталгия, когато той умре. Аз се смеех и твърдях, че никой никога не ми е липсвал. Но беше прав, хитряга си падаше. Изпитвам носталгия.

Адамсберг имаше чувството, че Емил е горд с това сложно душевно състояние и с новата дума, която го назоваваше.

— Когато се биете, пиян ли сте?

— Не, там е проблемът. Понякога пийвам след това, за да ми мине нервата. Не си мислете, че не съм ходил на доктор. Ходил съм, разбира си, доброволно и насила, поне десетина пъти. Нито един не разбра защо се маризя. Питаха за баща ми, за майка ми — нищо. Бях щастливо дете. Затова Водел казваше: „Нищо не може да се направи, Емил. Това е въпрос на генетика.“ Знаете ли какво е генетика?

— Приблизително.

— А по-точно?

— По-точно не.

— Аз да, проверих в речника. Това е, когато семето ти е лошо. Разбирате ли сега? Затова и двамата знаехме, че няма полза да живеем като другите. Заради генетиката ни.

— Водел също ли имаше генетика?

— Но естествено — каза Емил раздразнено, сякаш Адамсберг не полагаше никакво усилие да разбере. — Сега аз се питам какво ще стане с мен.

— Каква генетика?

Емил си чистеше ноктите с кибритена клечка и изглеждаше загрижен.

— Не — рече той, като поклати глава. — Той не искаше да се говори за това.

— Кажете ми, Емил, какво правихте в нощта на събота срещу неделя?

— Вече ви казах, бях в „Папагала“.

Емил предизвикателно се усмихна и хвърли кибритената клечка. Изобщо не приличаше на полуидиот.

— Какво друго?

— Водих майка ми на ресторант. Онзи същия, близо да Шартр, казах му името и всичко останало на колегите ви.