Фред Варгас - Едно незнайно място

— Имало ли е не толкова героични истории? — попита той.

— Казваше, че истината е двупосочен път. Трима души бяха осъдени вследствие на разследванията му. Единият се обеси в затвора, след като се закле, че е невинен.

— Кога беше това?

— Точно преди да се пенсионира, преди тринайсет години.

— Кой беше затворникът?

— Жан-Кристоф Реал.

Адамсберг кимна — името му бе познато.

— Реал се обеси на двайсет и деветия си рожден ден.

— Получавал ли е заплахи за отмъщение, някакви писма?

— За какво говорим? — намеси се съпругата, чието лице, за разлика от неговото, беше с правилни и хармонични черти. — Смъртта на Пиер не е естествена, така ли? Имате някакви съмнения? Ако да, кажете го. От сутринта насам полицията не ни е дала нито една ясна информация. Татко бил мъртъв, но не се знаело дали става дума за татко. И заместникът ви още не ни е позволил да видим тялото. Защо?

— Защото е трудно.

— Защото татко, ако е татко — продължи тя, — е починал в обятията на курва? Това би ме изненадало. Или на аристократка? Криете нещо, за да запазите спокойствието на недосегаемите? Защото да, свекър ми познаваше много недосегаеми, като се започне от бившия министър на правосъдието, който е корумпиран и в червата.

— Елен, моля те — каза Пиер, който умишлено я оставяше да говори.

— Напомням ви, че става дума за баща му — продължи Елен — и че той има право всичко да види и всичко да узнае преди вас и преди недосегаемите. Или ще ни покажете тялото, или повече дума няма да чуете от нас.

— Това ми изглежда разумно — каза Пиер с тона на адвокат, постигнал компромис между страните.

— Няма тяло — каза Адамсберг, гледайки жената в очите.

— Няма тяло — повтори механично Пиер.

— Няма.

— Тогава? Как може да се твърди, че е той?

— Защото е в неговата къща.

— Кой?

— Тялото.

Адамсберг отвори прозореца и се загледа в короните на липите. От четири дни цъфтяха и мирисът им на липов чай влезе в стаята заедно със свежия въздух.

— Тялото е на парчета — каза той. — Било е… каква дума да избера? Разфасовано? Накълцано? Било е нарязано на стотици парчета, разпръснати из стаята. Голямата стая с пианото. Нищо не може да се разпознае. Предлагам ви да не гледате това.

— Тук има някаква измама — не се предаваше жената. — Криете нещо. Какво правите с него?

— Събираме останките и ги прибираме в номерирани контейнери. Четирийсет и два квадратни метра, четирийсет и два контейнера.

Адамсберг отклони поглед от цъфналата липа и се обърна към Елен Водел. Пиер все още стоеше в прегърбената си поза и оставяше жена си да води хорото.

— Казват, че човек не може да скърби за покойния, ако не го е видял със собствените си очи — подзе Адамсберг. — Познавам обаче хора, които са съжалили, че са го видели и които биха предпочели да знаят, без да виждат. Ето, това са първите снимки, на ваше разположение са каза то подаде мобилния си на Елен. — Има и кола, която може да ви отведе в Гарш, ако държите. Първо добийте представа. Не са от най-добро качество, но са достатъчно ясни.

Елен пое телефона с решителен жест и заразглежда снимките. Спря на седмата, на която се виждаше горната част на пианото.

— Добре — каза тя и остави апарата с променено лице.

— Не ни трябва кола? — попита Пиер.

— Не ни трябва кола.

Прозвуча като заповед и Пиер кимна. Нито следа от възмущение, а ставаше дума за баща му. Нито помен от любопитство към снимките. Пълна неутралност. Временно договорено покорство, преди да поеме здраво юздите.

— Яздите ли? — попита Адамсберг.

— Не, но се интересувам от конни надбягвания. Навремето баща ми залагаше. Но от години го правеше не повече от веднъж месечно. Беше се променил, някак смалил, почти никъде не излизаше.

— Не посещаваше ли конни бази, манежи? Не ходеше ли на село? Така че да си донесе вкъщи парченца от фъшкии.

— Татко? Парченца от фъшкии?

Пиер синът се изправи, сякаш тази идея го бе събудила въпреки нежеланието му.

— Искате да кажете, че у татко има фъшкии!

— Да, на килима. Топченца, може би отлепили се от подметките на ботуши.

— През живота си не е носил ботуши. Изпитваше ужас от животните, от природата, от земята, от полските цветя, които вехнат в чашата, от всичко, което расте. Ботушите на убиеца са били пълни с фъшкии, така ли?

Адамсберг се извини с жест, преди да вдигне телефона си.

— Ако още сте със сина — направо каза Ретанкур, — попитайте го дали старият е имал животно, куче или котка, или друго животно с косми. Намерихме косми, но нито паничка за храна, нито нищо не показва, че тук е имало животно. Значи космите са били залепнали по задника на убиеца.