Фред Варгас - Едно незнайно място

— Не мисля, че това, което е плюскал, е от значение — каза Мордан. — По-спешно е да се занимаем със съдебните дела, които е наблюдавал. Със семейното и финансовото му положение. Още дори не знаем дали е бил женен. Още дори не знаем дали е той.

Адамсберг огледа изморените лица на мъжете, кацнали върху плочите.

— Почивка за всички — каза той. — Има едно кафене по-долу по улицата. Ретанкур и Ромен остават на работната площадка.

Ретанкур изпрати Адамсберг до колата му.

— Щом почистят малко мястото, извикайте Данглар. Да се заеме с живота на жертвата. Само не с останките.

— Разбира се.

Отвращението на Данглар от кръвта и смъртта се приемаше безкритично. Когато бе възможно, не го викаха на местопрестъплението, преди да го почистят от най-лошото.

— Какво му е на Мордан? — попита Адамсберг.

— Нямам представа.

— Не е в обичайното си състояние. Станал е зъл като куче.

— Това, че убиецът е разпръснал всичко в стаята, напомня ли ви нещо?

— Прабаба ми. Но няма връзка.

— Кажете все пак.

— Когато напълно изкукурига, взе да отделя нещата едно от друго. Не понасяше да се докосват. Подреждаше обувките на пода, като оставяше помежду им разстояние от десет сантиметра.

— Казваше ли защо? Имаше ли си причина?

— Имаше си отлична причина. Мислеше си, че ако предметите се допират, могат да пламнат, заради триенето. Казах ви, че няма връзка с разпръскването на Водел.

Адамсберг вдигна ръка, за да й направи знак, че приема съобщение, изслуша го внимателно и прибра апарата.

— В четвъртък сутринта — обясни той — извадих две котета, които се бяха заклещили в корема на майка си. Съобщиха ми, че котката е добре.

— Хубаво — каза Ретанкур след кратко мълчание. — Предполагам, че това е добра новина.

— Убиецът може да е направил като баба ви, може да е искал да наруши контакта, да раздели елементите. Което би било всъщност обратното на колекционирането добави той като се сети за краката в Лондон. — Развалил е ансамбъла, нарушил е реда. А и бих искал да знам защо Мордан се заяжда с мен.

Ретанкур не обичаше, когато Адамсберг говори несвързано. Това прескачане на мисълта, обърканите думи понякога я отклоняваха от целта й. Махна му за довиждане и се отдалечи.

Адамсберг винаги четеше вестника си прав, като обикаляше около бюрото в кабинета си. Впрочем вестникът не беше негов. Всеки ден вземаше вестника на Данглар и после му го връщаше почти в насипно състояние.

На страница 12 в кратка дописка се съобщаваше докъде е стигнало едно следствие в Нант. Адамсберг добре познаваше комисаря, който го водеше — сух и самотен в работата си и крайно общителен извън нея. Опита се да си спомни името му, колкото да се поупражнява. От Лондон насам, може би откакто Данглар бе излял река от ерудиция на гробището Хайгейт, комисарят се мъчеше да обръща повече внимание на думите, на имената, на изреченията — област, в която паметта му никак не я биваше, за разлика от областта на звуците, светлината, израженията на лицата, които си спомняше години по-късно. Как се казваше онова ченге? Боле? Роле? Зевзек, способен да забавлява маса от двайсет души — Адамсберг се възхищаваше от такива хора. Днес направо завиждаше на този Ноле — прочете името му в статията, — че се занимава с такова чистичко убийство, докато изцапаното кадифе на онова кресло не му излизаше от главата. В сравнение с хаоса в Гарш случаят на Ноле си беше живо удоволствие. Скромно убийство с два куршума в главата, като жертвата бе отворила вратата на убиеца си. Никакви усложнения, никакво изнасилване, никаква лудост-петдесетгодишна жена, екзекутирана по всички правила на играта, съгласно принципите на деловите убийци: пречиш ми, ликвидирам те. Ноле трябваше просто да тръгне по следата на съпруга, на любовника и да доведе следствието докрай, без да се препъва в сума ти квадратни метра килим, покрит с парчета от плът. Без да стъпва на територията на безумието, на непознатия континент на Сток. Знаеше, че Сток не е истинското име на британския колега, който някой ден щеше да отиде да лови риба в езерото там горе. Може би с Данглар. Освен ако историята е жената Абстракт не отведе майора другаде.

Стенният часовник прещрака и Адамсберг вдигна глава. След малко щеше да дойде Пиер Водел, син на Пиер Водел. Комисарят се изкачи по дървената стълба, избегна стъпалото, на което всички се спъваха, и влезе в помещението с кафемашината да си вземе едно късо. Тази стаичка беше донякъде царството на лейтенант Меркаде — щедро надарен в областта на математиката и на всякакви логически упражнения, но свръхнеспособен да спи нощем. Куп възглавници, подредени в един ъгъл, му позволяваха да възстановява силите си през деня. Сега лейтенантът тъкмо бе сгънал одеялото и се изправяше, разтърквайки си очите.