Фред Варгас - Едно незнайно място

— Касапница — каза тя. — Къде е тялото?

— Навсякъде, лейтенант — каза Адамсберг, като разтвори ръце, посочвайки цялото помещение. — Накъсано, натрошено, стрито на прах, разпръснато. Където и да погледнеш, виждаш части от тялото. А поискаш ли да го погледнеш цялото, вече не го виждаш. То е навсякъде и никъде.

Ретанкур огледа стаята сантиметър по сантиметър. Тук и там, от единия до другия край на помещението смазани парчета органична материя покриваха килимите и стените, трупаха се до краката на мебелите. Кости, плът и кръв бяха горели в камината. Разпиляно тяло, което дори не предизвикваше отвращение, тъй като бе невъзможно тези останки да се свържат с някакво живо същество. Оперативните работници се придвижваха предпазливо, като внимаваха да не се натъкнат на парче от невидимия труп. Жюстен тихо разговаряше с фотографа — онзи с луничките и с рядката светла коса, чието име Адамсберг все не можеше да запомни.

— Жюстен не е на себе си — установи Ретанкур.

— Да — потвърди Адамсберг. — Той пръв е влязъл тук, без да подозира какво ще види. Градинарят се е обадил. Дежурният в Гарш е докладвал на началника си, който съобщил в Бригадата, щом разбрал за какво става дума. Жюстен е получил истински шок. Сменете го. И нека Мордан, Ламар и Воазне се редуват. Трябва да се опишат всички улики, метър по метър.

— Как го е направил? Не е било лесно.

— На пръв поглед е електрически трион и голям чук. Между единайсет вечерта и четири сутринта. Съвсем спокойно, тъй като всяка къща тук е отделена от другите с голяма градина и е жив плет. Наблизо е нямало никой, съседите са се изнесли за уикенда.

— Какво знаем за стареца?

— Че е живял тук, че е бил самотен и богат.

— Със сигурност богат — каза Ретанкур, като посочи гоблените, които покриваха стените, рояла, който заемаше една трета от голямата стая. — А дали е бил самотен, не се знае. Не те ликвидират така, ако си наистина самотен.

— Ако все пак е той, Виолет. Но това е почти сигурно, косите са същите като космите в банята и спалнята. И ако е той, името му е Пиер Водел, бил е на седемдесет и осем години, работил е като журналист, специализиран в съдебните дела.

— А!

— Да. Но според сина няма истински врагове. Поскарвал се е с тоз онзи и не всички са го обичали, но толкова.

— Къде е синът?

— Във влака. Живее в Авиньон.

— Нищо друго ли не е казал?

— Мордан казва, че не е плакал.

Доктор Ромен, съдебният лекар, който се бе върнал на работа след дълго отсъствие, се приближи до Адамсберг.

— Няма смисъл да се викат близките да разпознават трупа. Ще сравним ДНК-то.

— Естествено.

— За пръв път те виждам седнал по време на разследване. Защо не си прав?

— Защото съм седнал, Ромен. Седи ми се и толкова. Какво различаваш в това клане?

— Някои части от тялото не са напълно накълцани. Запазени са парчета от бедрата и от ръцете. Затова пък трошачът особено се е постарал с главата и краката. Напълно са смазани. И зъбите са натрошени, тук-там има парчета. Много педантична работа.

— Виждал ли си такова нещо?

— Виждал съм смазани лица и ръце, за да се попречи на разпознаването. Но все по-рядко, откакто работим с ДНК. Изкормени или изгорени тела също, както и ти. Но такова настървено унищожение — не. Преминал е всички граници.

— За да стигне докъде, Ромен? До нещо като маниакалност?

— До нещо такова. Все едно че е започвал отново и отново, за да не би да претупа работата. Нали знаеш, както човек проверява по десет пъти дали е заключил. Не само е трошил парче по парче, не само все повече се е увълчвал, но и е разпръснал останките. Нито един фрагмент не пасва със съседния, дори пръстите на краката не са заедно. Сякаш е засявал нива. Дали не си въобразява, че старият ще поникне отново? Не разчитай, че ще сглобя тялото, няма да стане.

— Знам — съгласи се Адамсберг. — Неизкореним страх, неспирен поток от ярост.

— Няма такова нещо като неспирен поток от ярост — агресивно го прекъсна майор Мордан.

Адамсберг се изправи, поклати глава, стъпи върху една плоча, после внимателно прекрачи на следващата. Само той се движеше, останалите бяха спрели, за да го слушат, неподвижни на своите плочи, като пионки върху шахматна дъска.

— Обикновено няма, Мордан, но този път има. Гневът му, страхът му, треската му се разпростират отвъд хоризонта ни, по земи, които не познаваме.

— Не — настоя майорът. — Яростта, гневът е дърво, което бързо изгаря. А тук е имало часове работа. Поне четири часа, а това не е времето на яростта.