Фред Варгас - Едно незнайно място

— Разбирам.

— Съпругът й бил прочутият Данте Габриел Росети, поет и художник от прерафаелитите. Елизабет била погребана с ръкописите на съпруга си.

— Пристигаме след час — внезапно се обезпокои Есталер. — Ще имаме ли време?

— Не се тревожи. Седем години по-късно съпругът отворил ковчега й. Тук има две версии. Според първата Данте Габриел Росети съжалил за жеста си и искал да си вземе стиховете и да ги издаде. Според втората не можел да се примири със загубата на жена си. Освен това имал един ужасен приятел, наречен Брам Стокър. Есталер, чувал ли си за него?

— Никога.

— Той е литературният баща на Дракула, един велик вампир.

Есталер притеснено се намръщи.

— Историята за Дракула е измислена — обясни Данглар, — но е известно, че Брам Стокър е изпитвал болезнен интерес към този въпрос. Познавал е ритуалите, които свързват хората с теза, които никога не умират. И е бил приятел на Данте Росети.

В усилието си да се концентрира и от страх да не изпусне нещо, Есталер усукваше втора кърпичка.

— Искаш ли шампанско? — попита Данглар. — Уверявам те, че имаме време. Историята е неприятна, но е кратка.

Есталер хвърли поглед на Адамсберг, на който очевидно му беше безразлично, и прие. Ако искаше да слуша Данглар, би било коректно да пие от шампанското му.

— Брам Стокър страстно се интересувал от гробището Хайгейт — продължи Данглар, като спря минаващата стюардеса. — Там скита една от героините му, Люси, и така създава име на мястото. Някои твърдят, че интересът на Стокър бил подхранван от самото Нещо. Според втората версия именно Стокър накарал приятеля си да отвори гроба на мъртвата си жена. Но както и да е станало, Данте разбил ковчега седем години след смъртта й. В този момент, а може би и по-рано, се отваря черният тунел на Хайгейт.

Данглар замълча, сякаш обгърнат от сянката на Данте, под спокойния поглед на Адамсберг и разтревожения на Есталер.

— Разбрах — каза Есталер. — Разбива ковчега и вижда нещо.

— Да. Открива с ужас, че жена му е като жива, че косите й са все така дълги и рижи, кожата е гладка и розова, ноктите поддържани, сякаш току-що е починала или дори сякаш не е. И това е чиста истина, Есталер. Все едно не били минали седем години. Нямало и следа от разложение.

— Възможно ли е такова нещо? — попита Есталер, стиснал пластмасовата си чаша.

— Ами случило се е такова нещо. Имала „румения тен“ на оцелелите, била почти прекалено румена. Така са я описали свидетелите, уверявам те.

— А ковчегът нормален ли е бил? Дървен?

— Да. Чудото с Елизабет Сидал вдигнало голям шум в Англия и отвъд Англия. Веднага видели в него знака на Нещото и обявили, че то е влязло във владение на гробището. Организирали различни церемонии, явили им се видения, започнали да пеят химни в чест на Господаря. От този ден нататък тунелът зее, широко отворен.

— И вътре влизали хора.

— Много хора, хиляди. Включително двете девойки, преследвани от призрака.

Влакът забави ход. Наближаваха Северната гара. Адамсберг се изправи, тръсна сгънатото си на топка сако, прекара ръка през косата си.

— И какво общо има колегата Сток с всичко това? — попита той.

— Радсток е бил в екипа от ченгета, изпратени на място веднага щом се разчуло за сеанса по екзорсизъм. Видял е запазеното тяло, чул е как свещеникът се разправя с вампира. Бил е млад и предполагам, че е бил впечатлителен. И че да открие днес на същото място крака на мъртъвци му е дълбоко противно. Защото се твърди, че Нещото все още царува над тъмните сили в Хайгейт.

— Това ли е дарът? Кракорезача е направил подарък на Нещото?

— Така мисли Радсток. Той се бои някой луд да не пробуди кошмара на Хайгейт. И могъществото на заспалия му Господар. Но нещата едва ли стигат дотам. Кракорезача иска да се отърве от колекцията си, така да е. Но не може да захвърли на боклука толкова ценни експонати. То е все едно да хвърлиш детските си играчки. Иска да им намери достойно място.

— И избира място, съответстващо на фантазиите му. Избира Ижгат, където краката могат да продължат да живеят — обади се Адамсберг.

— Хайгейт — поправи го Данглар. — Което не означава, че Кракорезача вярва в Нещото. От значение е само характерът на мястото. Но все едно — всичко това е вече от другата страна на Ламанша и далеч от нас.

Влакът спря на перона, Данглар грабна куфара си, сякаш искаше с този съвършено реален жест да сложи край на вцепенението, предизвикано от историята му.

— Но когато сме видели нещо такова, Данглар — тихо каза Адамсберг, — някакво късче от него се отделя и остава в нас. Всяко много красиво или много грозно нещо оставя частица от себе си в очите, които го гледат. Това е известно. И точно по това я разпознават.