Фред Варгас - Едно незнайно място

— За какво ти е да знаеш? — подхвана той. — Краката принадлежат на Радсток и се намират от другата страна на морето.

— Казахте, че може да са дар. На кого? Хайгейт има ли собственик?

— В известен смисъл. Има Господар.

— Как се казва?

— Нещото — поусмихна се Данглар.

— И откога владее Хайгейт?

— Старата част на гробището, западната, пред която беше вчера, е била открита през 1839 година. Но трябва да ти е ясно, че Господарят може да е бил там много по-рано.

— Да.

— Много хора казват, че понеже Нещото вече е живяло там, в стария параклис на Хампстед Хил, мястото е нямало как да не бъде избрано за гробище.

— Мъж ли е?

— Мъж. Повече или по-малко. Именно неговото могъщество е привлякло и мъртвите, и живите. Разбираш ли?

— Да.

— Отдавна не погребват никого в западната част, тя е станала историческо място, прочула се е. Там има забележителни паметници, всякакви странни неща, именити покойници. Чарлс Дикенс или Маркс например.

Взводният придоби разтревожено изражение. Есталер никога не се опитваше да скрие невежеството си, нито грижите, които то му създаваше.

— Карл Маркс — уточни Данглар. — Той е написал една важна книга. За класовата борба, икономиката, всякакви такива неща. От които е произлязъл комунизмът.

— Аха — отбеляза Есталер. — Но това какво общо има със собственика на Хампстед Хил?

— Казвай по-добре „Господаря“, така е прието. Не, Маркс няма нищо общо с него. Просто ти казвах, че западен Хайгейт е известен в цял свят. И мнозина се плашат от него.

— Ами да, щом Радсток се уплаши. А защо?

Данглар се поколеба. Откъде да я започне тази история? И трябва ли?

— Една вечер — каза той — преди почти четирийсет години, през 1970 година, две девойки се прибирали от училище и за по-бързо минали през гробището. Пристигнали в дома си тичайки, ужасени, тъй като били преследвани от черен силует и видели мъртъвци да излизат от гробовете си. Една от тях се разболяла и станала сомнамбул. Насън ходела на гробището и винаги се спирала пред една и съща гробница. Гробницата на Господаря, казвали тогава, Господаря, който я викал. Проследили я и намерили на мястото десетки трупове на животни е източена кръв. Хората в съседство започнали да се страхуват, мълвата се разнесла, вестниците я подхванали и нещата взели да излизат от релси. Заедно с няколко „озарени“ един свещеник екзорсист отишъл на мястото, за да унищожи Господаря на Хайгейт. Проникнали в гробницата и открили ковчег без име, поставен различно от другите. Отворили го. Сещаш се какво видели.

— Не се сещам.

— В ковчега имало тяло, но то не било нито живо, нито мъртво. Лежало там напълно запазено. Непознат мъж без име. Единият от озарените се поколебал и не го пронизал в сърцето с кол, защото Църквата забранявала това.

— А защо искал да го пронизва с кол?

— Есталер, не знаеш ли как се убиват вампири?

— А, ясно — сериозно каза младежът. — Защото това било вампир.

Данглар въздъхна, изтри с ръка запотеното стъкло на прозореца на влака.

— Така поне мислели озарените и затова били отишли там е кръст, чесън и колове. Пред отворения ковчег свещеникът издекламирал думите, които се използват при екзорсизъм: Излез, коварно същество, носител на всичкото зло. Отстъпи мястото си, порочно създание.

Адамсберг отвори очи и му хвърли заинтригуван поглед.

— Знаете я тази история, нали? — каза Данглар с леко агресивен тон.

— Не тази, но знам други. В този момент от историята се чува страшен, нечовешки вик.

— Точно така. Едно ужасяващо стенание прокънтяло в гробницата. Свещеникът хвърлил шепа чесън и зазидал с тухли входа й.

Адамсберг сви рамене.

— Вампирът не се спира с тухли.

— Вярно, тухлите не подействали. Четири години по-късно започнали да шушукат, че в една къща наблизо, стара викторианска постройка в готически стил, има духове. Свещеникът претърсил къщата и открил в избата ковчега, който бил зазидал преди четири години в гробницата.

— Имало ли тяло вътре? — попита Есталер.

— Не знам.

— Има и една по-стара история, нали? — каза Адамсберг. — Иначе Сток нямаше да се уплаши толкова.

— Не ми се ще да я разказвам — изсумтя Данглар.

— Но Сток я знае, майоре. Значи и ние трябва да я узнаем.

— Това си е негов проблем.

Не. И ние видяхме краката. Кога започва старата история?

— През 1862 година — отвратено отвърна Данглар. — Двайсет и три години след откриването на гробището.

— Продължавайте, майоре.

— През нея година била погребана някоя си Елизабет Сидал, която починала от свръхдоза лауданум. Свръхдоза от друг век — добави той, обръщайки се към Есталер.