Фред Варгас - Едно незнайно място

— Ако не бяхме отишли с Радсток онзи ден, ако не бяхме попаднали на смахнатия Клайд-Фокс, ако Радсток не ни беше завлякъл на гробището, нямаше да знаем нищо за тези гнусни крака и щяхме да ги оставим на произвола на съдбата. А съдбата им е британска и си остава такава.

— Не е забранено да се поинтересува човек. Когато нещо ти пресече пътя.

И е повече от сигурно, помисли си той, че Данглар не се е разделил с жената от Лондон така оптимистично, както би желал. Така че тревожността му отново влизаше в правата си, промъкваше се в гънките на душата му. Адамсберг си представяше ума на Данглар като канара от фин варовик, в който дъждът от въпроси бе издълбал неизброими кратери, приютили неразрешени казуси. Всеки ден три или четири от тези кратери се пробуждаха едновременно. В този момент това бяха преминаването през тунела, жената от Лондон, краката от Хайгейт. Както обясняваше Адамсберг, енергията, изразходвана от Данглар, за да разреши казусите и да почисти кратерите, отиваше нахалост. Защото веднъж почистен, кратерът се напълваше с нови мъчителни въпроси. Като се занимаваше с тях непрекъснато, Данглар пречеше на забравата спокойно да се утаи и да запълни кратерите по естествен начин.

— Няма смисъл да се притеснявате, ще ви се обади — увери го Адамсберг.

— Кой?

— Абстракт.

— Логично погледнато — прекъсна ги Есталер, който продължаваше да следва мисълта си, — племенникът би трябвало да остави мечката жива и да занесе на лелята изпражненията й. След като чичото е бил в корема, а не в кожата й.

— Именно — доволно каза Адамсберг. — Всичко зависи от представата на племенника за чичото и за мечката.

— И за лелята — добави Данглар, поуспокоен от увереността на Адамсберг относно Абстракт и скорошното и обаждане. — За която не се знае кое е отговаряло на представата й за покойния, дали кожата или изпражненията на мечката.

— Всичко зависи от представата — повтори Адамсберг. — Какво си е представял племенникът? Че душата на чичото се е разтворила в мечката, прониквайки до върха на космите? Какво е представлявал гардеробът за текофага? А краката за Кракорезача? Що за душа се е криела в дървените плоскости и в ходилата? Какво разправя Сток, Данглар?

— Стига с тия крака, господин комисар.

— Напомнят ми нещо — каза Адамсберг неуверено. — Рисунка или разказ.

Данглар спря стюардесата, която минаваше с чаши шампанско, взе една за себе си и една за Адамсберг и постави и двете на своята масичка. Адамсберг пиеше рядко, Есталер почти никога, понеже от алкохола му се завъртала главата. Бяха му обяснили, че точно такава е целта, което го бе силно поразило. Когато Данглар пиеше, Есталер му мяташе набъбнали от любопитство погледи.

— Може би — подзе Адамсберг — става дума за човек, който си е търсел обувките нощем. Или за мъртвец, който се е връщал да си поиска обувките. Питам се дали Сток ги знае тия истории.

Данглар бързо изпразни първата си чаша и отклони очи от тавана, за да погледне Адамсберг полузавистливо, полуотчаяно. Случваше се Адамсберг да се съсредоточи, да се превърне в твърд и опасен нападател. Не често, но се случваше. Тогава бе възможно да се поспори с него. Затова пък човек нямаше много опорни точки, когато, както обикновено, мозъчната му материя се разделяше на движещи се маси. И нито една такава точка, когато въпросната материя напълно се разпадаше, като в момента, подпомагана от клатушкането на влака, което едва ли насърчаваше свързаното мислене. Изпаднеше ли в такова състояние, Адамсберг сякаш се придвижваше като леководолаз, оставяйки тялото и ума си да се полюшват грациозно и безцелно. Очите му, придобили разцветката на кафявите водорасли, следяха движението и изпращаха на събеседника усещане за неяснота, за приплъзване и несъществуване. Да придружаваш Адамсберг в такива мигове, означаваше да навлезеш в дълбоките води, там, където рибите плуват бавно, тинята е гладка като кадифе, а медузите нежно потрепват, означаваше да проникнеш в света на неопределените контури и мътните цветове. Да го придружаваш прекалено дълго, означаваше да рискуваш да заспиш и да потънеш в хладката вода. В подобни особено акватични моменти с него можеше да се разговаря колкото с пяната, с мъха или с облаците. Данглар умираше от яд, че за пореден път е въвлечен в тази течна авантюра сега, когато преминаваше през двойното изпитание на тунела под Ламанша и на несигурността си в Абстракт. Сърдеше се и на себе си, че толкова често се оставя да го погълнат мъглите на Адамсберг.