Фред Варгас - Едно незнайно място

— Данглар — каза Адамсберг, като лекичко потупа майора по рамото — Сток няма особено желание да гледа тези обувки.

— Казах ви, че поназнайва френски. Говорете по-неразбрано, господин комисар.

Адамсберг кимна. За да не го разбира Радсток, Данглар го бе посъветвал да говори бързо и равно, като гълта сричките, но подобно упражнение не беше по силите на Адамсберг. Той говореше толкова бавно, колкото и ходеше.

— Никакво желание няма — ускорено изстреля Данглар. — Има лоши спомени от онова място.

— Кое е „онова място“?

— Онова място ли? Едно от най-бароковите романтични гробища в западния свят, изобилие, разгул от творби на най-злокобно въображение. Готически надгробни паметници, мавзолеи и египетски скулптури, гробове на отлъчени от Църквата и на убийци. Всичко това сред организирания гъсталак на английските градини. Единствено по рода си, прекалено единствено по рода си място, къкрещо от кошмари.

— Ясно, Данглар. Но какво се е случило в този гъсталак?

— Ужасяващи събития и в крайна сметка нищо особено. Но едно „нищо особено“, от което човекът, който го е видял, може да изгуби съня си. Затова старото гробище се охранява нощем. Затова колегата не отива там сам, затова сме в тази кола, вместо спокойно да пием по едно в хотела. — Да пием по едно, но с кого, Данглар?

Данглар сви устни. И най-тънките нишки на живота не убягваха от погледа на Адамсберг, дори ако се състояха от лек полъх, от едва доловими усещания, от незначително раздвижване на въздуха. Комисарят, разбира се, бе забелязал онази жена на колоквиума. И докато Данглар предъвкваше фактите до пълно изтощение, Адамсберг трябва вече да имаше изградено мнение.

— С нея — предположи той, подхващайки мисълта си в настъпилото мълчание. — Жената с червените очила, жената, която ви гледа. На значката й пише Abstract. Абстракт ли се казва?

Данглар се усмихна. Мисълта, че единствената жена, потърсила погледа му от десет години насам, би могла да се казва „Абстрактна“, му доставяше някакво болезнено задоволство.

— Не. Работата й така се казва. Възложено й е да събира и раздава резюметата на лекциите. Резюмето се нарича abstract.

— Аха, добре. А тя как се казва?

— Не съм я питал.

— Малкото име трябва веднага да се узнае.

— Първо бих искал да узная какво има в главата.

— Нима не знаете? — учуди се Адамсберг.

— Откъде да знам? Би трябвало да я поразпитам. И да разбера може ли да я поразпитам. И да се запитам какво искам да знам.

Адамсберг въздъхна, безсилен да проследи интелектуалните меандри, в които се придвижваше умът на заместника му.

— А в главата й има нещо важно — подзе той. — И една чаша повече или по-малко вечерта няма да промени нищо.

— Каква жена? — попита Радсток на френски, след като с досада установи, че двамата му колеги го изключват от разговора.

И че дребният комисар с рошавите кестеняви коси е доловил страха му.

Сега колата преминаваше покрай гробището и Радсток внезапно пожела сцената, описана от лорд Клайд-Фокс, да му се е привидяла, та малкият безгрижен французин да вкуси от кошмара на Хайгейт. Да вкуси, и то повечко, та и да го поделят, God. И да видят после дали дребосъкът ще вглежда толкова спокоен. Радсток спря колата до тротоара, 10 не слезе. Смъкна стъклото на двайсетина сантиметра и закрепи в отвора фенера си.

— Окей — каза той и хвърли поглед на Адамсберг в огледалото за обратно виждане. — Да си го поделим.

— Какво казва?

— Кани ви да си поделите Хайгейт.

— Нищо не съм му искал.

— You ’me no choice — твърдо изрече Радсток и отвори вратата.

— Разбрах — каза Адамсберг, като спря Данглар с жест.

Миризмата беше убийствена, сцената шокираща и дори Адамсберг окаменя и остана на известно разстояние зад английския си колега. От вехтите обувки с виснали встрани връзки стърчаха разложени глезени. Виждаха се потъмнялата плът и белезникавите кости на отрязаните крака. Единствената разлика с разказа на лорд Клайд-Фокс бе, че краката не се опитваха да „влязат вътре“. Стояха там, на тротоара, ужасяващи и предизвикателни, забодени в обувките си точно срещу историческото гробище Хайгейт. Образуваха добре подредена и непоносима за окото купчинка. Радсток, чието сгърчено лице показваше, че отказва да повярва, държеше фенера в опънатата си ръка и осветяваше подаващите се от обувките глезени, като напразно се опитваше с жест да премахне миризмата на смъртта.

— Ето — каза Радсток, обръщайки се към Адамсберг, и в агресивния му тон прозираше фатализъм. — Ето това е Хайгейт, прокълнатото място, прокълнато вече от сто години.