Фред Варгас - Едно незнайно място

Радсток, колегата му от Ню Скотланд Ярд, изглеждаше добре подкован по отношение на мрежите, но не и обсебен от тяхната ефикасност. След по-малко от година щеше да се пенсионира и лелееше чисто британската мечта да иде да лови разни неща в едно езеро там някъде горе — според Данглар, който разбираше всичко и превеждаше всичко, включително онова, което Адамсберг нямаше желание да знае. Адамсберг би искал заместникът му да си спести ненужния превод, но Данглар имаше толкова малко удоволствия и изглеждаше така щастлив да се овъргаля в английския език като глиган в прясна кал, че Адамсберг не искаше да му отнема и трошица от задоволството. Тук майор Данглар имаше истински блажен вид, с лекота изправяше мекото си тяло, повдигаше смъкнатите си рамене и придобиваше почти впечатляваща осанка. Може би замисляше някой ден, като се пенсионира, да отиде с новия си приятел да лови разни неща в онова езеро там някъде горе.

Радсток се възползваше от добрата воля на Данглар, за да го засипе с подробности от живота в Ярда, но и със „соленички“ вицове, за които смяташе, че биха се харесали на французи. Данглар го бе слушал, докато обядваха, без да проявява отегчение, като в същото време следеше за качеството на виното. Радсток наричаше майора „Денглард“ и двете ченгета взаимно се насърчаваха, предлагайки си един на друг вино и разкази, като напълно пренебрегваха Адамсберг. Адамсберг единствен от стотината ченгета не говореше дори елементарен английски. Така че стоеше там заедно с останалите, но встрани от тях, както се бе надявал, и малцина от присъстващите бяха разбрали кой е всъщност. До него седеше младият взводен Есталер, чиито зелени очи бяха разширени от хроническо учудване. Адамсберг бе пожелал да го включи в тази командировка. Смяташе, че Есталер ще се оправи и от време на време правеше усилия в тази насока.

С ръце в джобовете на елегантния си панталон, Адамсберг се наслаждаваше от душа на дългата разходка, докато Радсток ги водеше от улица в улица, за да ги запознае с особеностите на нощния лондонски живот. Тук една жена спеше под покрив от съшити чадъри, прегърнала еднометрово плюшено мече. „Плюшено мече“ — преведе Данглар. „Разбрах“ — каза Адамсберг.

— А там — каза Радсток, като посочи едно перпендикулярно авеню — виждате лорд Клайд-Фокс. Пример за това, което у вас наричате ексцентричен аристократ. Честно казано, не са ни останали много, те рядко се възпроизвеждат. Този е още млад.

Радсток спря, за да им даде възможност да посъзерцават въпросното лице, и на физиономията му бе изписано задоволството на домакина, представил на гостите си местна забележителност. Адамсберг и Данглар послушно я огледаха. Висок и слаб, лорд Клайд-Фокс несръчно танцуваше на място, прехвърляйки тежестта си от единия крак на другия, и имаше вид на човек, който аха да падне. На десет крачки от него друг един господин пушеше пура, клатушкайки се, и наблюдаваше загрижено приятеля си.

— Интересно — възпитано рече Данглар.

— Често се върти наоколо, но не всяка вечер — каза Радсток, сякаш колегите му са извадили луд късмет. — Харесваме се. Сърдечен човек е, винаги ще ви каже нещо мило. Той ми е като ориентир нощем, като позната светлинка. По това време се връща от запой и се опитва да се прибере.

— Напива ли се? — попита Данглар.

— Никога съвсем. Смята за въпрос на чест да изследва границите между нещата, всички граници, и да се вкопчва в тях. Твърди, че като върви по билото между два склона, със сигурност ще страда, но няма да скучае. Всичко наред ли е, Клайд-Фокс?

— Всичко наред ли е, Радсток? — попита мъжът и помаха с ръка.

— Забавен е — изкоментира полицейският началник. — Е, понякога. Когато преди две години почина майка му, се опита да изяде цяла кутия с нейни снимки. Сестра му се намеси доста грубо и нещата не завършиха добре — една нощ в болницата за нея и една нощ в участъка за него. Лордът беше бесен, задето му пречат да изгълта снимките.

— Наистина ли искаше да ги яде? — попита Есталер.

— Наистина. Но какво са няколко снимки? Разправят, че у вас един искал да излапа цял дървен гардероб.

— Какво казва? — попита Адамсберг, като видя, че Радсток смръщва вежди.

— Казва, че у нас един искал да си изяде дървения гардероб. Което впрочем направи за няколко месеца с епизодичната помощ на двама-трима приятели.

— Истинска странност, нали, Денглард?

— Напълно истинска, това е станало в началото на XX век.

— Нормално — обади се Есталер, който често зле подбираше думите или мислите си. — Чувал съм, че един човек изял самолет и това му отнело само година. Малък самолет бил.