Фред Варгас: Едно незнайно място

Радсток бавно поклати глава. Адамсберг бе забелязал у него вкус към тържествените изявления. Понякога се изказваше с дълги изречения, в които, ако се съди по тона, ставаше дума за човечеството и неговата орис, за доброто и злото, за ангелите и демоните.

— Има неща — каза Радсток, а Данглар превеждаше симултанно, — които човек не може дори да си представи, преди на друг човек да му дойде нелепата идея да ги осъществи. Но веднъж осъществено, това нещо, добро или не толкова, влиза в съкровищницата на човешките постижения. И може да бъде използвано, да се възпроизвежда и дори да се усъвършенства. Човекът, изял гардероб, е подтикнал друг човек да изяде самолет. Така постепенно пред очите ни се разкрива големият непознат континент на безумието, като карта, която малко по малко се попълва от изследователите. Напредваме, без да имаме видимост, опипом, това казвам винаги на моите момчета. Така например лорд Клайд-Фокс събува и обува обувките си кой знае колко пъти. И никой не знае защо. Когато се разбере защо, някой друг ще го последва.

— Ехо, Клайд-Фокс! — извика старото ченге, като се приближи до лорда. — Някакъв проблем?

— Ехо, Радсток — отвърна лордът с благ глас. Двамата мъже размениха приятелски знак — две нощни птици, двама експерти, които нямаха какво да крият един от друг. Стъпил по чорапи на тротоара, Клайд-Фокс старателно разглеждаше вътрешността на обувката си, която държеше в ръка.

— Някакъв проблем? — повтори Радсток.

— Страхотен проблем. Идете да видите, ако ви стиска.

— Къде?

— На входа на старото гробище Хайгейт.

— Не обичам да ми се мотаят по тия места — изръмжа Радсток. — Какво сте правили там?

— Изследване на границата в компанията на подбрани приятели — каза лордът и показа с палец другаря си с пурата. — Между страха и разума. Аз това място наизуст го знам, но той искаше да го види. Внимание — добави Клайд-Фокс по-тихо. — Другарчето ми е пияно като свиня и бързо като сърна. Вече разби мутрата на двама в пъба. Учител по кубински танци. Нервняк. Не е тукашен.

Лорд Клайд-Фокс още веднъж разтърси обувката си във въздуха, обу я, събу другата.

— Окей, Клайд-Фокс. Ама какво правите с обувките си? Изпразвате ли ги?

— Не, Радсток, контролирам ги.

Човекът от Куба произнесе нещо на испански, което звучеше така, сякаш му е писнало и смята да се разкара. Лордът му махна с ръка безразлично.

— Според вас — подхвана Клайд-Фокс — какво може да се сложи в обувки?

— Крака — намеси се Есталер.

— Именно — каза Клайд-Фокс и хвърли одобрителен поглед на младия взводен. — И е добре да проверите дали вашите собствени крака са в собствените ви обувки. Радсток, ако ми посветите с фенера си, може би ще приключа с това чудо.

— Защо трябва да ви светя?

— За да видите дали има нещо вътре.

Клайд-Фокс вдигна високо обувките си и Радсток методично огледа вътрешността им. Адамсберг, когото бяха забравили, бавно обикаляше около тях. Представяше си онзи, дето дъвкал гардероба си месеци наред. Питаше се самият той кое би предпочел да изяде — гардероб или самолет или снимките на майка си. Или нещо друго? Нещо, което би представлявало още един къс от непознатия континент на безумието, описан от началника.

— Нищо не виждам — каза Радсток.

— Категорично?

— Абсолютно.

— Хубаво — одобри Клайд-Фокс и отново се обу. — Мръсна история. Вършете си работата, Радсток, идете да ги видите. На входа. Купчина стари обувки върху тротоара. Подгответе се за гледката. Двайсетина са, няма как да ги изпуснете.

— Това не ми е работата, Клайд-Фокс.

— Разбира се, че е. Много грижливо са подредени, е върховете към гробището, сякаш искат да влязат вътре. Говоря ви, естествено, за стария главен портал.

— Старото гробище се наблюдава нощем. И е затворено за хората и за хорските обувки.

— И въпреки това те искат да влязат и се държат крайно неприятно. Идете да ги видите, вършете си работата.

— Клайд-Фокс, не ме е грижа за старите ви обувки, дето искали да влязат вътре.

— Грешите, Радсток. Защото и краката са в обувките.

Настъпи тишина, през пространството премина неприятна шокова вълна. Тихо стенание се изтръгна от гърлото на Есталер, Данглар сви юмруци. Адамсберг спря да ходи и вдигна глава.

— Мамка му — прошепна Данглар.

— Какво казва?

— Че някакви стари обувки искат да влязат в старото гробище. Казва, че Радсток греши, ако не отиде да ги види, защото и краката са в обувките.

— Добре, Денглард — прекъсна го Радсток. — Той съвсем се е нарязал. Добре, Клайд-Фокс, съвсем сте се нарязал. Прибирайте се вкъщи.