Фред Варгас - Едно незнайно място

— И краката са в обувките, Радсток — повтори лордът бавно и тържествено, за да покаже, че пази равновесие на билото. — Прерязани в глезените. Точно тези крака се опитват да влязат вътре.

— Окей, опитват се да влязат вътре.

Лорд Клайд-Фокс грижливо се решеше, с което даваше знак за предстоящото си оттегляне. Споделянето на проблема сякаш го бе върнало към нормалния живот.

— Да знаете, че обувките са доста стари — добави той, — може би двайсет- или петнайсетгодишни. Мъжки и женски.

— А краката? — дискретно попита Данглар.

— Let down, Денглард. Той съвсем се е нарязал.

— Не — каза Клайд-Фокс, като прибра гребена си и без да обръща внимание на началника. — Краката са почти съвсем пресни.

— И се опитват да влязат вътре — довърши Радсток.

— Именно, old man.

Стиснал волана, Радсток мърмореше тихо и непрекъснато, докато караше към старото гробище в северните покрайнини на Лондон. Как можаха да срещнат точно Клайд-Фокс. Как му хрумна на този смахнат лорд да проверява дали в обувките му няма чужд крак. И ето ги сега, отправили са се към Хайгейт, защото лордът е паднал от билото си и е получил видение. Пред гробището ще има толкова обувки, колкото крака в обувките на Клайд-Фокс.

Но Радсток не искаше да отиде там сам. Не, не и само няколко месеца преди да се пенсионира. Трудно убеди симпатичния Денглард да го придружи — майорът сякаш изпитваше някакво отвращение от експедицията. Но как французинът можеше да знае каквото и да е за Хайгейт? Виж, с Адамсберг нямаше проблем — него това отклонение ни най-малко не го смущаваше. Комисарят сякаш живееше в някаква мирна и сговорчива полудрямка, да се чуди човек дали професията изобщо задържаше вниманието му. За разлика от него очите на младия взводен бяха залепени на стъклото и се разширяваха от интерес към заобикалящия ги град. Радсток намираше, че в този Есталер има нещо малоумно, и се чудеше защо са му разрешили да присъства на колоквиума.

— Защо не изпратихте двама от вашите хора? — попита Данглар, който продължаваше да се мръщи.

— Не мога да разкарвам хората заради виденията на Клайд-Фокс, Денглард. В края на краищата той е човек, който е искал да изяде снимките на майка си. Но сме длъжни да проверим, нали така?

Не, Данглар не се чувстваше длъжен да прави каквото и да е. Беше щастлив, че е тук, щастлив, че е възприел маниерите на англичанин, щастлив, че една жена му бе обърнала внимание още през първия ден на колоквиума. От години вече не очакваше такова чудо и след пълното си отказване от жените не бе поемал никаква инициатива. Вече не очакваше такова чудо и след пълното си отказване от жените не бе поемал никаква инициатива. Тя го заговори, тя му се усмихна, тя търсеше повод да се срещнат. Освен ако не грешеше, Данглар се питаше как е възможно такова нещо, задаваше си този въпрос до побъркване. Неуморно си припомняше крехките знаци, които можеха да потвърдят или попарят надеждите му. Подреждаше ги, измерваше ги, оценяваше тяхната солидност, както човек опипва с крак стъкло, преди да стъпи отгоре му. Изпробваше консистенцията, възможното съдържание, опитваше се да отгатне дали да, дали не. Докато от много припомняме знаците изгубиха всякакъв смисъл. Трябваха му нови, допълнителни индикатори. И в този час жената сигурно е в бара на хотела с другите участници. Експедицията на Радсток щеше да му попречи да я види.

— А защо трябва да се проверява? Лордът беше пиян до козирката.

— Защото става дума за Хайгейт — каза полицейският началник през зъби.

Данглар се ядоса на себе си. Мислите за жената и за знаците му бяха попречили да реагира на името Хайгейт. Вдигна глава, за да отговори, но Радсток го спря с ръка.

— Не, Денглард, не можете да разберете — каза той с резкия, тъжен и окончателен тон на ветерана, който не може да сподели с никого какво е преживял през войната. — Вие не сте били в Хайгейт, но аз съм бил.

— Напротив, разбирам защо не искате да отидете там и защо въпреки това отивате.

— Това би ме учудило, Денглард, не че искам да ви обидя.

— Знам какво е станало в Хайгейт.

Радсток го погледна изненадано.

— Данглар знае всичко — спокойно обясни Есталер от дъното на колата.

Седнал до него на задната седалка, Адамсберг ги слушаше и улавяше някои думи. Бе очевидно, че Данглар знае за Хайгейт сума неща, които той, Адамсберг, не беше и чувал. Нормално, ако можеше да се смята за нормална феноменалната широта на познанията на майора. Който впрочем беше нещо съвсем различно от онова, което наричат „културен“ човек. Данглар притежаваше неправдоподобна ерудиция, разпростряна в сложна информационна мрежа, която според Адамсберг го обхващаше целия, замествайки един по един всичките му органи, дотолкова, че човек се питаше как изобщо може да се движи като почти обикновен човек. Затова всъщност вървеше толкова нескопосано и никога не се шляеше безцелно. Данглар със сигурност знаеше името на индивида, изял гардероба си. Адамсберг се вгледа в отпуснатия му профил, в този момент раздвижен от леко потръпване, което показваше, че оттам преминава науката. Нямаше съмнение, че майорът черпи от огромната си база данни, посветени на Хайгейт. Като в същото време една натрапчива мисъл нарушава концентрацията му. Мисъл за жената от колоквиума, разбира се, която изправяше ума му пред гора от въпроси. Адамсберг обърна поглед към британския колега е трудното за запомняне име. Сток. Той не мислеше за жена, нито ровеше из знанията си. Сток се боеше, чисто и просто.