Фред Варгас - Едно незнайно място

— Не е нормално да лишиш от наследство сина си.

Прекалено много хартия имаше в края на цигарата му, която пламна като факла и облиза с лек пукот сивите му коси.

— Ще не ще, той му е син все пак — продължи Емил и потърка косата си, която замириса на опърлено прасе. — А мен не ме обичаше чак толкова. Дори и да е знаел, че ще изпитвам носталгия и че изпитвам носталгия. Пиер трябваше да наследи всичко.

— Много сте великодушен, а? — рече Мордан.

— Не, само казвам, че така щеше да е нормално. Но аз ще си взема частта, ще уважим волята на стареца.

— Удобно нещо е уважението.

— Не е само уважението. А и законът.

— И законът е удобен.

— Понякога да. Къщата пада ли ми се?

— Тази или другите — намеси се Адамсберг. — Върху половината наследство, което ви се полага, ще платите огромен данък. Но ще ви останат поне две къщи и доста пари.

— Ще прибера мама и ще си откупя кучето.

— Бързо се организирате — каза Мордан. — Сякаш вече сте бил подготвен.

— Защо? Не е ли нормално да искам да прибера майка си?

— Казвам, че нямате чак толкова изненадан вид. Казвам, че вече кроите планове. Можете поне да изчакате, да свикнете с новината. Така става обикновено.

— Все ми е тая как става. Вече съм свикнал. Не виждам защо да изчаквам.

— Казвам, че сте знаели, че Водел ви оставя всичко. Казвам, че сте познавали завещанието.

— Не съм. Но ми беше обещал, че един ден ще бъда богат.

— То е същото — каза Мордан, изкривил устни, сякаш ей сега ще нападне рибата странично. — Предупредил ви е, че ще го наследите.

— Не е. Разбра го по линиите на ръката ми. Познаваше тайните на ръката и ми ги разкри. Ето — каза той, като разтвори длан и постави пръст в основата на дясното си кутре. — На това място видя, че ще бъда богат. Това не означаваше, че става думи за неговите пари, нали? Аз играя на лото, мислех, че оттам ще дойдат.

Емил внезапно замълча, загледан в дланта си. Адамсберг, който наблюдаваше жестоката игра между чаплата и рибата, забеляза на лицето на градинаря следа от стар страх, който нямаше нищо общо с агресивността на Мордан. Клюнът на майора като че ли нито го безпокоеше, нито го изнервяше. Не, тревожеше го тази история с линиите на ръката.

— И друго ли четеше по ръката ви? — попита Адамсберг.

— О, нищо особено, освен тази история с богатството. Намираше, че ръцете ми са обикновени, и казваше, че това е късмет. Не се обиждах. Но когато пожелах да видя неговите, веднага сви юмруци. Рече, че няма какво да гледам, че нямал линии. Нямал бил линии! Изглеждаше толкова зъл, че явно нямаше смисъл да настоявам. Онази вечер дори не играхме на морски шах. Нямал линии! Не е нормално това. Ако можех да видя тялото, щях да разбера дали е вярно.

— Не може да се види тялото. От ръцете тъй или инак не е останало нищо.

Емил сви рамене със съжаление, загледан в лейтенант Ретанкур, която се приближаваше с големи неелегантни крачки.

— Мила е — каза той.

— Не бъдете толкова сигурен — възрази Адамсберг. — Тя е най-опасното животно от глутницата. Работи от вчера сутринта без почивка.

— Как издържа?

— Умее да спи права, без да пада.

— Това не е нормално.

— Не е — потвърди Адамсберг.

Ретанкур спря пред тях и кимна утвърдително на двамата мъже.

— Готово — каза тя.

— Чудесно — одобри Мордан. — Тръгваме ли, господин комисар? Или продължаваме с хиромантията?

— Не знам какво е хиромантия — отвърна Адамсберг отчетливо.

Какво му беше на Мордан? Добрата стара безкрила птица, любезна и компетентна? Безупречен в работата, вещ в областта на приказките и легендите, сладкодумен и сговорчив? Адамсберг знаеше, че решението му да избере Данглар от двамата майори за колоквиума в Лондон беше раздразнило Мордан. Но той пък щеше да отиде със следващата група в Амстердам. Така щеше да е справедливо, а и Мордан не беше толкова раздразнителен, нито би пожелал да лиши Данглар от възможността да се потопи в британска атмосфера.

— Наука за линиите на ръката. С други думи, загуба на време. А в нашия случай губим прекалено много време. Емил Фьойан, питахте се къде ще спите тази вечер. Въпросът ми изглежда решен.

— В къщата — рече Адамсберг.

— В бараката — поправи го Ретанкур. — Къщата още е запечатана.

— В ареста — каза Мордан.

Адамсберг се отлепи от стената и направи няколко крачки по алеята с ръце в джобовете. Чакълът хрущеше под подметките му. Комисарят харесваше този шум.

— Не е от вашата компетенция, майоре — каза той отчетливо. — Още не съм се обадил на дивизионния, който не е сезирал съдията. Твърде рано е, Мордан.