Фред Варгас - Едно незнайно място

— Нямам намерение да се занимавам с това.

— Забележително — обяви Влад безпричинно.

— Непременно кажи на Архангел. Вечно ли ще стоиш в Кисилова?

— Вдругиден ще превеждам на една конференция в Мюнхен. Влизам в правия път, който, както знаеш, не съществува и не е прав.

— Плог. Какво значи лоша среча, Влад? Павле каза така, като го простреляха.

— Значи „лош късмет“.

Церк седеше на няколко метра встрани и търпеливо го наблюдаваше.

— Ще минем през диспансера за ръцете ти. После ще идем да пием кафе.

— Какво значи „плог“?

— То е нещо като падаща капка истина — обясни Адамсберг, имитирайки действието с вдигната ръка, която после бавно слезе надолу по права линия. — При това падаща точно където трябва — добави той и заби върха на показалеца си в пясъка.

— Ясно — каза Церк, загледан в дупчицата, оставена от пръста. — А ако падне тук и тук? — попита, забивайки няколко пъти показалеца си напосоки. — Това прави ли истински плог?

— Май не.

Адамсберг бе пъхнал една сламка в чашата на Церк и намазал филията му с масло.

— Разкажи ми за Жослен, Церк.

— Не ме наричай Церк.

— Това е кръщелното име, което ти дадох. За мен ти си само на осем дни. Ще рече, едно ревящо новородено и нищо повече.

— И ти си на осем дни, така че не струваш повече.

— И как ме наричаш?

— Не те наричам.

Церк отпи кафе през сламката и се усмихна, непринудено и малко неочаквано, какао правеше Влад. Радваше се или на репликата си, или на шума, произведен от сламката. Майка му беше такава, готова да се радва в най-неподходящия момент. Което впрочем обясняваше как така се беше любил с нея близо до стария мост над Жосен, когато валеше дъжд. Церк се бе пръкнал от радостта.

— Не искам да те разпитвам в Бригадата.

— Но все пак ще ме разпиташ?

— Да.

— Тогава ще ти отговарям като на ченге, защото за мен ти си такова от двайсет и девет години. Ченге.

— Аз съм ченге и искам точно това — да ми отговаряш като на ченге.

— Много обичах Жослен. Запознахме се в Париж преди четири години, когато ми оправи главата. Преди шест месеца нещата започнаха да се променят.

— Как?

— Започна да ми обяснява, че докато не убия баща си, от мен нищо няма да излезе. Но това беше в преносен смисъл, да не си помислиш нещо.

— Разбирам, Церк.

— Преди това не се интересувах много от баща си. Случваше се да се сетя за него, все пак ми беше баща, но предпочитах да го забравя. Понякога прочитах нещо за теб във вестниците, майка ми се гордееше, аз не. Това е. И изведнъж се намеси Жослен. Казваше ми, че ти си причината за всичките ми нещастия, за всичките ми провали, виждал това в главата ми.

— Какви провали?

— Не знам — каза Церк и отново засмука сламката. — Не се интересувам много от себе си. Може би малко като теб и крушката в дома ти.

— Та какво казваше Жослен?

— Че трябва да се сблъскам с теб, да те унищожа. „Пречистване“, така го наричаше, сякаш бях натрупал в себе си купчина отпадъци и сякаш този куп беше ти. Не ми харесваше особено тази идея.

— Защо?

— Не знам. Нямах кураж, цялото това чистене ми изглеждаше прекалено сложно. А и не го усещах този куп отпадъци, не знаех къде е. Жослен твърдеше, че съществува и че е огромен. Че ако не се отърва от него, ще ме разяде отвътре. В един момент престанах да му противореча, Жослен беше по-умен от мен, и започнах да се вслушвам в думите му. Да му вярвам. Накрая му повярвах окончателно.

— Сега какво смяташ да правиш?

— Да се отърва от отпадъците, но не знам как става. Жослен още не ми е обяснил. Каза само, че ще ми помогне. И че по един или друг начин ще се сблъскам с теб. И точно така стана. Прав се оказа.

— Но естествено, Церк. След като всичко е бил планирал.

— Наистина — призна Церк след кратко мълчание.

Не е особено бърз в главата, каза Адамсберг и се ядоса на себе си, че донякъде се съгласява с Жослен. Защото ако Церк не притежаваше остър ум, кой бе виновен за това? И неговите жестове бяха бавни. Церк бе изпил само половината си кафе, Адамсберг също.

— Кога се сблъска с мен?

— Най-напред ми се обадиха по телефона през нощта на понеделник срещу вторник, след убийството в Гарш. Непознат глас ми каза, че снимката ми ще бъде в сутрешния вестник, че ще ме обвинят в убийство, че трябва бързо да се измитам и да не давам признаци за живот. Че след известно време нещата ще се оправят и той ще ме предупреди.

— Мордан. Един от майорите ми.

— Значи не ме е лъгал. Каза ми: „Аз съм приятел на баща ти, прави каквото ти казвам, мамка му.“ Защото аз си мислех да отида при ченгетата и да им кажа, че има грешка. Но Луи винаги ми е казвал по възможност да избягвам ченгетата.