Фред Варгас - Едно незнайно място

— Къде?

Влязоха санитарите, поставиха на земята носилката, завадиха превързочни материали. Адамсберг им направи знак да изчакат няколко минути. Госпожа Бурлан слушаше разговора, разтреперана и съсредоточена.

— Къде?

— В Саволина.

— Къде е това?

— Финландия.

— Кога? Преди Пресбаум ли?

— Да.

— Плоган? Това ли е сегашното им име?

— Да. Вейко и Лена Плоган. Най-гадните изчадия. Той вече не властва.

— Кой?

— Никога не произнасям името му.

— Петър Плогойовиц.

Жослен кимна.

— В Хайгейт. Край. Кръвта му е угаснала. Идете да видите, дървото на Хампстед Хил скоро ще умре. И пъновете ще изгният около гроба му в Киселево.

— А синът на Пиер Водел? Той е Плогойовиц, нали? Защо го оставихте жив?

— Защото е само човек, не е роден с вампирски зъби. Сатанинската кръв не оросява всички клонки.

Адамсберг понечи да се изправи, лекарят го дръпна за ръкава.

— Идете да видите, Адамсберг — помоли той. — Вие знаете. Вие разбирате. Трябва да съм сигурен.

— Да видя какво?

— Дървото на Хампстед Хил. То е откъм южната част на параклиса. Големият дъб, засаден в деня на раждането му през 1663.

Да отиде да види дървото? Да се подчини на безумието на Павле? Плогойовиц в дървото като чичото в мечката?

— Жослен, отрязал сте краката на девет мъртъвци, унищожили сте пет изчадия, зазидахте ме в онази адска гробница, използвахте сина ми и за малко не го убихте.

— Да, знам, но идете да видите дървото.

Адамсберг поклати глава с отвращение или умора, стана и направи знак на санитарите да го отнасят.

— За какво говори? — попита госпожа Бурлан. — За някакви семейни неприятности?

— Точно така. Откъде стреляхте?

— От дупката.

Госпожа Бурлан го поведе през коридора. Зад една графика в тънката стена имаше пробит отвор с три сантиметра диаметър, през който се виждаше стаята с пианото.

— Това беше наблюдателницата на Емил. Понеже господин Водел оставяше всички лампи да светят, никога не можехме да сме сигурни, че си е легнал. През дупката Емил проверяваше дали е още в кабинета си. Емил понякога отмъкваше по някоя банкнота. Ей Богу, Водел беше много богат.

— Вие откъде знаехте?

— С Емил добре се разбирахме. Аз бях единствената в квартала, която не го гледаше накриво. Споделяхме си едно друго. Имахме много общи неща.

— Като например револвера.

— Не, той е на мъжа ми. Боже, как можах да стрелям по човека! Ама че неприятност. Целих се в краката, обаче дулото само подскочи нагоре. Не исках да стрелям, исках само да погледам. А после, ей Богу, вашите хора все не идваха, стори ми се, че лошо ви се пише и че трябва да направя нещо.

Адамсберг кимна. Много лошо му се пишеше. Преди двайсет минути. Толкова бяха изтекли, откакто влезе в банята. Сега изпитваше само вълчи глад.

— Ако търсите младежа — добави дребната женица, като заситни към мазето, — той е в моята дневна. Превързва си ръцете.

Екипът на Данглар следваше линейката, този на Воазне правеше оглед на къщата. Адамсберг завари Церк да седи в дневната на съседката, не по-спокоен отколкото пред Павле, заобиколен от четирима полицаи с извадено оръжие. Ръцете му бяха увити в големи парцали, които госпожа Бурлан бе прихванала с безопасни.

— С него — каза Адамсберг, като вдигна Церк за ръката — аз ще се разправям. Да имате нещо обезболяващо, госпожо Бурлан?

Накара го да изпие две хапчета и го подкара към колата.

— Сложи си колана.

— Не мога — отвърна Церк, показвайки опакованите си ръце.

Адамсберг поклати глава, издърпа колана, закопча го. Церк седеше покорно, онемял, измъчен, сякаш оглупял. Адамсберг мълчаливо шофираше, наближаваше пет часът сутринта, скоро щеше да съмне. Колебаеше се. Да се отнесе към случая формално или да задълбае. Третата възможност, онази, която Данглар обикновено му подсказваше, бе да се измъкне фино и елегантно. По английски. Но той не го умееше това измъкване. Чувстваше се смътно обезкуражен и леко уморен. Какво значение имаше дали ще говори или няма да говори? Какъв смисъл? Каква полза? Можеше да остави Церк да си живее живота, без да му мигне окото. Можеше да продължи да шофира ей така, до края на света, без да пророни дума. Можеше да го зареже тук, на пътя. Церк несръчно извади цигара с превързаните си ръце. Обаче не можеше да си я запали. Адамсберг въздъхна, натисна автомобилната запалка, подаде му я. С една ръка извади втория си мобилен. Вейл се обаждаше.

— Събудих ли ви, господин комисар?