Фред Варгас - Едно незнайно място

— Полицията е намерила кърпичката на младото момче.

— Магарии. Човек не оставя кърпичката си дори когато ходи на гости, защо ще го прави, когато ходи да убива?

— Не вървете подир мен, госпожо Бурлан — каза Адамсберг на жената, която ситнеше след него. — Опасно е.

— Убиецът?

— Да. Приберете се вкъщи, изчакайте да дойдат подкрепленията, никъде не мърдайте.

Жената бързо заситни в обратна посока. Адамсберг тихо изкачи затрупаните с вехтории стълби на мазето на Водел, като си светеше, за да не блъсне някоя щайга или бутилка. Вратата към кухнята беше най-обикновена, ключалката не му отне повече от минута. Тръгна по коридора и се отправи към стаята с пианото. Ако Павле решеше да самоубие Церк, точно там щеше да го направи, на мястото на своето угризение.

Затворена врата, никаква видимост. Гоблените по стените заглушаваха гласовете. Адамсберг влезе в банята, качи се върху коша за бельо и оттам стигна до решетката на вентилатора.

Павле стоеше прав с гръб към него и държеше оръжие със заглушител в небрежно протегнатата ръка. Срещу него Церк плачеше, седнал във фотьойла „Луи тринайсети“, и във вида му не бе останало нищо от предишната готическа арогантност. Павле направо го беше заковал за фотьойла. През лявата му длан минаваше нож, забит в дървото на подлакътника. Много кръв беше изтекла, явно изтерзаният от болка младеж седеше така закарфичен от доста време.

— На кого? — повтаряше Павле, размахвайки мобилен телефон пред очите на Церк.

Церк, изглежда, се бе опитал отново да отправи зов за помощ, но този път Павле го бе уловил. Мъжът прищрака с един нож, хвана дясната ръка на Церк и я покри с резки, като действаше бавно, сякаш разрязваше риба и сякаш не чуваше виковете на младежа.

— Това ще те откаже от други опити. На кого?

— На Адамсберг — простена Церк.

— Колко жалко — каза Павле. — Синът вече не размазва бащата, нали? Вика го на помощ при първата драскотина, нали? Por, Qos. Какво се опитваше да му кажеш?

— SOS. Не успях да го напиша, той няма да разбере. Оставете ме, няма да ви издам, нищо няма да кажа, нищо не знам.

— Но ти ми трябваш, моето момче. Разбираш ли, ченгетата стигнаха твърде далеч. Ще те оставя тук, разпънат на фотьойла, самоосакатил се, умрял на мястото на собственото си престъпление — и толкова. Имам много работа и ми е необходимо спокойствие.

— Аз също — простена Церк.

— Ти ли? — каза Павле, като изгаси мобилния на Церк. — Че каква работа имаш ти? Да правиш дрънкулки? Да пееш? Да ядеш? Но на никой не му пука за теб. Горкото ми момче. Ти не служиш за нищо и на никого. Майка ти замина, а баща ти не те иска. Поне със смъртта си ще си направил нещо. Ще се прочуеш.

— Нищо няма да кажа. Ще замина надалеч. Адамсберг няма да разбере.

Павле сви рамене.

— Разбира се, че няма да разбере. Птичи му е мозъкът, също като твоя, вятър го вее, какъвто бащата, такъв и синът. Във всеки случай късничко е да му се обаждаш. Мъртъв е.

— Не е вярно — каза Церк и се опита да се надигне.

Павле натисна дръжката на забодения нож и острието му заигра в раната.

— Успокой се. По-мъртъв не може и да бъде. Зазидан в гробницата на жертвите на Плогойовиц в Киселево в Сърбия. Ясно ти е, че няма изгледи да се върне, нали?

После Павле заговори тихо, като на себе си, докато и последната надежда напускаше Церк.

— Но ти ме принуждаваш да ускоря нещата. Ако са намерили трупа му, значи са намерили и мобилния му. В такъв случай вече са видели обаждането ти, установили са чий е апаратът и къде се намира. И къде се намираме ние. Може би имаме по-малко време от предвиденото, приготви се, моето момче, сбогувай се с живота.

Павле се бе отдалечил от фотьойла, но все още беше твърде близо до Церк. Докато Адамсберг отвори вратата и се прицели, Павле щеше да е имал четири секунди преднина, за да стреля по младежа. Значи трябваше да му отвлече вниманието за четири секунди. Адамсберг извади тефтера си и на пода се изсипаха листата, които имаше навик да тика вътре безредно. Лесно разпозна листа, който търсеше — беше смачкан и мръсен. Върху него бе преписал надгробния надпис на Плогойовиц. Грабна мобилния си и бързо написа: Dobar dan, proklet. Подпис: Plogojowitz. Не беше кой знае какво, но не се сещаше какво друго да направи. Трябваше да го разсее за миг, колкото да влезе и да застане между Церк и него.

Телефонът звънна в джоба на Павле. Мъжът погледна екрана, намръщи се, вратата рязко се отвори. Адамсберг застана срещу него, прикривайки младежа. Павле леко помръдна глава, сякаш в нахлуването на комисаря имаше нещо крайно неуместно.