Фред Варгас - Едно незнайно място

Все така държейки волана с една ръка, Адамсберг събуди доктор Лавоазие.

— Трябва ми номера на стаята на Емил, докторе. Спешно.

— Адамсберг ли е?

— Да.

— И кое ми го доказва? — попита Лавоазие, превърнал се в съвършен конспиратор.

— Мамка му, докторе, нямаме време.

— Дума да не става — отсече Лавоазие.

Адамсберг усети, че работата е сериозна, Лавоазие взимаше мисията си присърце. Комисарят му бе наредил: „Никакви контакти“, и той спазваше заповедта с педантичността на учен.

— Мога да ви кажа какво прошепна Ретанкур на излизане от комата. Така става ли? Спомняте ли си го?

— И още как. Слушам ви.

— От щастие ще ида при Господ в този ден.

— Добре, приятелю. Ще ви прехвърля обаждането, защото болницата ще откаже да ви свърже с Емил без моето разрешение.

— Побързайте, докторе.

Пукот, звън, ултразвуци, после гласът на Емил.

— С Купидон ли нещо? — попита Емил разтревожено.

— Купидон е в цветущо здраве. Емил, кажи ми, освен през главния вход откъде може да се влезе в къщата на Водел.

— От задния вход.

— Имам предвид да се влезе дискретно, без да се привлича вниманието.

— Отникъде.

— Напротив, Емил, има откъде. Ти самият си минавал оттам. Когато си се връщал нощем да свиеш малко мангизи.

— Никога не съм правил това.

— За Бога, отпечатъците ти са върху чекмеджетата на писалището. Ама майната им на отпечатъците ти. Чуй ме добре. Убиецът на Водел ще очисти още някого тази вечер в къщата. Трябва да вляза вътре незабелязано. Схващаш ли?

— Не.

Колата влизаше в Гарш, Адамсберг свали буркана.

— Емил — каза той със стиснати зъби, — ако не ми кажеш, застрелвам псето ти.

— Няма да го направиш.

— Ще го направя, без да ми мигне окото. След това ще го размажа с ботуша си. Ясна ли ти е картинката?

— Мръсно гаднярско ченге.

— Именно. Говори, за Бога.

— През съседната къща, на леля Бурлан.

— Да?

— Мазетата са свързани. Преди двете къщи са принадлежали на един човек. Той настанил жена си в едната и любовницата си в другата. За по-удобно свързал двете мазета с коридор. Когато продал имота, двете къщи били разделени и подземната врата била зазидана. Обаче леля Бурлан я отзидала, макар да нямала право. Водел нямаше представа, той никога не слизаше в мазето. Аз бях открил номера, но обещах на съседката да не я издавам. В замяна тя ме оставяше да минавам оттам. Двамата добре се разбирахме.

Адамсберг паркира на петдесет метра от къщата, излезе от колата и тихо затвори вратата.

— Защо я е отзидала?

— Изпитва луд страх от пожар. Мазето й е аварийният вход. Тъпо е, защото има страхотна линия на късмета.

— Сама ли живее?

— Да.

— Благодаря.

— Да не правиш глупости с кучето ми, ей.

Адамсберг информира двата екипа. Единият беше на път, другият тръгваше. В къщата на Водел не се виждаше никаква светлина, капаците и завесите бяха спуснати. Няколко пъти почука на вратата на госпожа Бурлан. Нейната къща беше същата като на Водел, но много по-занемарена. Нямаше да е лесно да се убеди сама жена да отвори вратата си посред нощ само като чуе думата „Полиция“, която никому не действа успокоително. Било защото човек си мисли, че не е полицията, било защото си мисли, че е полицията, което е още по-лошо.

— Госпожо Бурлан, изпраща ме Емил. Той е в болница и ми е заръчал да ви предам нещо.

— А защо идвате през нощта?

— Той не иска да ме виждат. Става дума за мазетата. Казва, че ако се разчуе, ще си имате неприятности.

Вратата се открехна на десет сантиметра заради веригата. Една крехка женица на около шейсет години го заразглежда, намествайки очилата си.

— А откъде да знам дали наистина сте приятел на Емил?

— Каза ми, че имате страхотна линия на късмета.

Вратата се отвори и жената я залости, след като Адамсберг влезе.

— Аз съм приятел на Емил и съм комисар — каза Адамсберг, като й показа картата си.

— Това няма как да е вярно.

— Има как. Пуснете ме да мина през мазетата, само това ви моля. Трябва да вляза в къщата на Водел. Два полицейски екипа ще ме последват. Пуснете и тях.

— Не може да се мине.

— Мога да мина и без вас, госпожо Бурлан. Не ми пречете или всички съседи ще разберат за вратата.

— Е и? Да не е престъпление?

— Може да кажат, че сте искали да оберете стария Водел.

Женицата побърза да донесе ключа, като роптаеше срещу полицията. Адамсберг я последва в мазето, после в коридора към другото мазе.

— Какво толкова се е разтичала полицията — каза тя, отключвайки вратата. — И я стига с тия магарии. Мен да ме обвиняват в кражба! На Емил да досаждат! Че и на онова младото момче.