Фред Варгас - Едно незнайно място

— Отдалече идваш — каза Лусио, без да вдига глава.

— По-отдалече, отколкото си мислиш, Лусио.

— От толкова далече, колкото си мисля, омбре. Ла муерте.

— Да.

Адамсберг не смееше да попита как е малката Шарм. Оглеждаше се дискретно, неспособен да я различи сред котетата, които щъкаха в сянката. Убих малката котка. Само веднъж стъпих отгоре й с ботуша и се разтече.

— Всичко наред ли е? — попита той е известно неудобство.

— Ами не.

— Какво е станало?

— Мария намери бирата под храста. Ще трябва да търся ново скривалище.

Едно от котетата несръчно пристъпи към Адамсберг и се удари в крака му. Той го вдигна с една ръка и срещна погледа на присвитите му очи.

— Шарм — каза той. — Тя ли е?

— Не я ли позна? Нали ти я изроди.

— Да. Разбира се.

— Понякога си гола вода — поклати глава Лусио.

— Безпокоях се за нея. Сънувах нещо.

— Разкажи ми, омбре.

— Не.

— Случи се в тъмното, нали?

— Да.

През следващите два дни Адамсберг непрекъснато изчезваше. Минаваше през Бригадата за няколко минути, телефонираше някому, приемаше съобщения и отново тръгваше нанякъде. Никой от колегите му нямаше достъп до него. Успя да посети и Жослен, когото помоли да провери как са му ушите. Лекарят доволно заби пръсти в ушните му миди, после постави диагнозата — шок, който може да види сметката на всяко ухо, смъртоносен стрес, нали? Но вече почти преодолян, добави учудено.

Човекът със златните пръсти заглуши пищенето в ушите му и Адамсберг дълго се вслушва в уличната гълчава, ненарушавана от паразитните шумове на личната му линия за високо напрежение. После продължи пътя си по следите на Арнаут Павле. Следствието забуксува с отец Жермен, който отказваше да съобщи каквото и да било за родословието си. Което бе негово право. А истинското му име, Анри Шарл Льофевр, беше толкова разпространено, че Данглар се препъна още при първите опити да проследи роднините му. Данглар потвърди усещането на Веранк — у властния отец Жермен, надарен с неприятна и може би привлекателна физическа сила, нямаше нищо, което да предизвика симпатия у нормалния гражданин, и имаше всичко, което да заплени вятърничавия певец. Адамсберг изслуша доклада му разсеяно, като за пореден път нарани самочувствието му.

Ретанкур бе поела Швейцария с Керноркян, Веранк живееше в бившата стая на Церк, откъдето не изпускаше от поглед Вейл. Бе скрил рижите си кичури под кафява боя, но на слънчева светлина те прозираха, неизтребими и предизвикателни. На детството ти същността / ще блесне на дневна светлина. Вейл прекарваше съвсем малка част от времето си на Ке-дез-Орфевр, през останалата обикаляше снабдителите и търсеше редки храни и продукти, включително ливански сапун с есенция от пурпурна роза. Вейл веднага покани новия си съсед на събиранията в сряда. Веранк отклони поканата не особено любезно. В три часа сутринта у Вейл още са забавляваха и Веранк охотно би захвърлил маската, ако не изпитваше силна тревога за племенника си.

Адамсберг вече спеше с оръжие подръка. В сряда вечерта той отново се обади в управлението в Нант, тъй като предишните му обаждания бяха останали без отговор. Дежурният сержант Понс отказа, както и колегите му, да му даде личния номер на комисар Ноле.

— Сержант Поне — каза Адамсберг, — става дума за Франсоаз Шеврон, жената, убита преди единайсет дни в Нант. Вие имате един невинен в затвора, а аз — един убиец на свобода.

До сержанта се приближи един лейтенант и го изгледа въпросително.

— Жан-Батист Адамсберг — информира го сержантът, като закри слушалката с ръка. — За случая Шеврон.

Завъртайки ръка до главата си, лейтенантът показа какви хубави неща си мисли за Адамсберг. После, внезапно обзет от тревога, взе слушалката.

— Лейтенант Дремар.

— Личния номер на Ноле, лейтенант.

— Господин комисар, случаят Шеврон е приключен, досието е на бюрото на съдията. Съпругът й редовно я е биел, а тя си е имала любовник. Домашна история. Не можем да безпокоим комисаря Ноле, той мрази това.

— Още повече ще намрази, ако се появи още една жертва. Номерът му, Дремар, побързайте.

Дремар набързо прехвърли през главата си многобройните и противоречиви оценки, които бе чувал за Адамсберг — от гений до бедствие, реши, че може да сбърка, каквото и да направи, накрая избра благоразумието.

— Имате ли нещо за писане, господин комисар?

Две минути по-късно Адамсберг чу гласа на жизнерадостния Ноле.

— Съжалявам, че ви безпокоя, Ноле.