Фред Варгас - Едно незнайно място

— Трябва бързо да се провери онзи диригент на хор, отец Жермен. Морел, Меркаде, заемете се с това.

— А Пиер син?

— Все още е на свобода — каза Морел — и си е взел за защитник един устат адвокат.

— Какво казват от Авиньон?

— Тия диваци са успели да изгубят пробата — каза Ноел.

— Коя? — тихо попита Адамсберг.

— Стружките от молив, оставени от мръсника, заврял гилзата под хладилника.

— Окончателно изгубени?

— Не, накрая намерили малко в джоба на един лейтенант. Това при тях не е управление, ами бардак. Вчера са занесли каквото е останало в лабораторията. Три дни изгубени.

— Изгубени — потвърди Адамсберг и сякаш чу Владислав да казва „плог“. — С Емил какво става?

— Доктор Лавоазие ни изпрати една конспиративна бележка. Емил се възстановявал, поискал морски охлюви, ама не му дали, след няколко дни го изписват. Но не и преди да осигурят безопасността му, каза Лавоазие. Докторът чака нареждания.

— Не преди да открием Павле.

— Защо Емил да е опасен за Павле? — попита Меркаде.

— Защото Водел-Плогойовиц е разговарял само е него. Опасен за Павле и за Ема Карно, помисли Адамсберг. Несръчните куршуми, изстреляни в Шатоден, говореха за операция на лице, обслужващо онези там горе.

— Вече не го ли наричаме Церк? — тихо попита Есталер седналия до него Меркаде. — Павле ли го наричаме?

— Все същият е, Есталер.

— А, добре.

— Или пък не е същият.

— Разбирам.

Данглар, Адамсберг и Веранк отидоха на дискретна вечеря в един ресторант, сравнително отдалечен от Бригадата, като трима заговорници, събрали се да набележат план за действие. Веранк информира Данглар за сенките, помрачили случая с Вейл. Майорът поглаждаше меките си бузи и Веранк го намираше за видоизменен. Ефектът Абстракт, беше го предупредил Адамсберг. Бледите му очи излъчваха сила, раменете му се бяха поразширили и по-добре пасваха на кройката на костюма му. Никой не знаеше, че в ужасеното си очакване на смъртта на Адамсберг Данглар бе отложил посещението на Абстракт.

— Да се обадим ли на Вейл? — попита Веранк.

Адамсберг си бе поръчал пълнена зелка, за което веднага съжали — толкова далечна бе приликата с кисиловската зелка.

— Рисковано е — каза той.

— Който пръв стигне до мелницата, пръв мели брашното си — възрази Данглар.

Трите глави кимнаха в такт и Адамсберг набра номера, като им направи знак да мълчат.

— Пробата е заминала за лабораторията вчера — каза Адамсберг. — Имаме само два дни. Докъде сме стигнали, Вейл?

— Дайте ми минутка, да си нагледам агнешкото каре. Тъкмо го запичам в тигана.

Адамсберг закри телефона с ръка.

— Наглежда си агнешкото каре, тъкмо го запича в тигана.

Веранк и Данглар с разбиране кимнаха с глава. Адамсберг включи високоговорителя.

— Мразя да прекъсвам печенето — каза Вейл, като се върна. — Никога не знаеш какво ще излезе после.

— Вейл, Ема Карно знае кой е убиецът от Гарш. Досетила се е, когато го е свързала е мъжа, оставил седемнайсет отрязани крака на гробището в Ижгат.

— Хайгейт.

— Не обърнахме внимание на липсващия, осемнайсетия. Мисля, че него е видяла.

— Ако вече всичко знаете, Адамсберг, по-добре да отида да си наглеждам карето.

— Казвайте.

— Поразрових се в управлението в Оксер, където е била откъсната страница от регистъра. Преди дванайсет години е имало едно забавно показание. От шокирана жена, попаднала на зловеща находка — обут в обувка крак, захвърлен на една горска пътека.

— Именно. Кракът бил разложен и накълван от птиците. Доколкото си спомня взводният, жената наскоро била изгонила бившия си мъж от къщата си на село и отивала да смени ключалката. Намерила крака на петнайсет метра от вратата, на пътеката.

— По онова време Карно явно не е подозирала бившия си мъж.

— Явно, иначе е нямало да отиде в полицията. А е имала достатъчно улики. Пътеката била частна, никой освен собствениците не я използвал. Мъжът й ходел сам в горската къща в края на седмицата от повече от петнайсет години. Бил ловец. Според жителите на близкото село този самотен особняк прибирал отстреляния дивеч в заключен с катинар фризер. Когато накрая Ема Карно го принудила да се изнесе, не поискал помощта на селяните. Сещате се какво е съдържал фризерът. Един от краката явно бил изгубен по време на скоростното товарене на камиона. Ема Карно би могла да се досети, че е немислимо кракът да е изпаднал от джоба на случаен минувач или от човката на птица. Но тя не искала да се досеща. По-късно очите й се отворили и тя замълчала. Следствието не разкрило нищо, решили, че си имат работа с лешояд, и всичко било забравено.