Фред Варгас - Едно незнайно място

— Вие ли се забавлявате така, комисар? — каза Павле, сочейки екрана. — Не се казва добар дан по това време на денонощието. Казва се добро вече.

Презрителното безгрижие на Павле обърка Адамсберг. Нито изненадан, нито разтревожен, макар да го мислеше за мъртъв в гробницата, мъжът не демонстрира никакъв интерес към присъствието му. Сякаш не го смяташе за нещо повече от снопче трева на пътя си. С насочено към Павле оръжие Адамсберг протегна ръка назад и изтръгна ножа от подлакътника.

— Бягай, Церк! Веднага!

Церк се спусна към вратата, затръшна я след себе си и стъпките му отекнаха в коридора.

— Колко трогателно — каза Павле. — А сега, Адамсберг? Ето ни и двамата прави, въоръжени. Вие ще се целите в краката, аз — в сърцето. Ако ме улучите пръв, пак ще стрелям, нали? Нямате никакъв шанс. Пръстите ми са изключително чувствителни, самообладанието ми е пословично. В подобна чисто техническа ситуация вратата ви към вашето несъзнавано няма да ви е от полза. Напротив, ще ви забави. Пак ли правите същата грешка като в Киселево? Разхождате се сам? И тук като при старата мелница? Знам — добави той, като вдигна голямата си ръка. — Охраната ви е наблизо.

Мъжът погледна часовника си, после седна.

— Имаме няколко минути. Лесно ще хвана младежа. Имаме няколко минути, за да ми кажете кое ви доведе до мен. Не говоря за тази вечер и за съобщението на глупака Армел. Защото вие знаете, че синът ви е глупак, нали? Говоря за онзиденшното ви посещение в кабинета ми, за шума в ушите. Вече сте знаел, сигурен съм, защото черепът ви оказваше съпротива на ръцете ми. Вече не бяхте с мен, а против мен. Как разбрахте?

— В гробницата.

— И как?

Адамсберг говореше трудно. Споменаването на гробницата, където бе прекарал нощта с Весна, все още го изкарваше от равновесие. Насочи мислите си към Веранк, към отворилата се врата, към коняка на Фроаси.

— Малката котка — подзе той. — Онази, която искахте да смажете.

— Да. Не ми стигна времето. Ще го направя, Адамсберг, винаги си удържам на думата.

— Убих малката котка. Само веднъж стъпих отгоре й с ботуша и се разтече. Яд ме беше, че ме накара да я спасявам. Това казахте.

— Точно така.

— Церк беше извадил котето изпод купчина щайги. Но как беше познал, че е женско? Коте на една седмица? Невъзможно. Лусио знаеше, че е женско. Аз знаех. И вие, докторе, защото го лекувахте. Вие и само вие.

— Да — каза Павле, — виждам къде съм сбъркал. Кога се сетихте за това? Веднага след като ви го казах?

— Не. Когато видях котето, след като се прибрах.

— Бавномислещ както винаги.

Павле се изправи, чу се гръм. Адамсберг с изумление видя тялото на доктора да се свлича на пода. Бе ударен в корема от лявата страна.

— Целих се в краката — изрече смутено госпожа Бурлан. — Боже мили, ама че лошо стрелям.

Дребната женица заситни към мъжа, който се задъхваше на пода, докато Адамсберг прибираше оръжието му и викаше подкрепление.

— Да не вземе сега да умре? — попита тя, като се наведе над него.

— Едва ли. Куршумът е заседнал в червата.

— Само трийсет и втори калибър е — уточни госпожа Бурлан, сякаш говореше за нещо съвсем обикновено, за номера на детска дрешка например.

Очите на Павле зовяха комисаря.

— Линейката идва, Павле.

— Не ме наричайте Павле — заповяда лекарят с пресекващ глас. — Откакто силата на дяволските изчадия угасна, вече няма Павле. Всички Павле са спасени. И си отиват. Разбирате ли, Адамсберг? Отиват си свободни. Най-после.

— Всичките ли ги избихте? Целия род Плогойовиц?

— Не съм ги избивал. Да унищожаваш подобни изчадия не означава да убиваш. Те не са хора. Помагам на човечеството, комисар, аз съм лекар.

— Значи и вие, Жослен, не сте човек.

— Не съвсем. Впрочем сега вече да.

— Всички ли унищожихте?

— Петимата големи. Остават две дъвкачки. Те не могат нищо да възстановят.

— Аз знам за трима: Пиер-Водел-Плог, Конрад Пльогенер и фрау Абстер-Плогенщайн. И краката на Плогодреску, но това е стара работа.

— Звъни се — плахо се обади госпожа Бурлан.

— Подкреплението. Идете да отворите.

— А ако не е подкреплението?

— То е. Вървете, за Бога.

Женицата се подчини и отново заропта срещу полицията.

— Коя е тази? — попита Жослен.

— Съседката.

— Откъде стреля?

— Нямам представа.

— Лоша среча.

— Другите двама, докторе? Кои са другите двама, които сте убили?

— Никого не съм убивал.

— Другите две изчадия, които сте унищожили?

— Плоган и дъщеря му. Ужасяващи. С тях започнах.