Фред Варгас - Едно незнайно място

— Никога.

— Когато те лекуваше, ти събличаше ли се?

— Само обувките си оставях в чакалнята.

— Нищо друго ли не сваляше? Помисли.

— Не. Да. На два пъти поиска да си сваля панталоните, за да ми види коленете.

— Кога стана това?

— Преди около два месеца.

— Тогава е взел кърпичката и кучешките косми. Не се ли усъмни?

— Не. Жослен ми помагаше от четири години. Защо да се съмнявам в него? Той беше на моя страна, той и проклетите му златни пръсти. Внуши ми, че ме харесва, но всъщност ме смяташе за кретен. На никой не му пука дали си жив или мъртъв — така ми каза снощи.

— Лоша среча, Церк, Жослен си е присвоил съдбата на Арнаут Павле.

— Не си я е присвоил, той наистина е потомък на този Павле. Каза ми го в колата, когато ме караше в къщата. И не се шегуваше.

— Знам. Той е истински Павле по пряка бащина линия. Исках да кажа, че си е присвоил болестта на своя прапрадядо, онзи, дето ял пръстта на гробището, за да се предпази от Петър Плогойовиц. Какво друго ти каза?

— Че ще умра, но като умра, ще допринеса за изкореняването на дяволските изчадия и че това била хубава смърт за такъв като мен, дето не служи за нищо. Обясни ми, че някакъв скверен род заразява неговия от триста години насам и че на това трябва да се сложи край. Каза, че бил роден с два зъба и че това било доказателство за злото, което носел в себе си по вина на ония другите. Но на моменти не разбирах какво казва. Говореше твърде бързо, нервно, беше ме страх колата да не излезе от пътя.

Церк замълча, за да допие изстиналото си кафе.

— Разказа ми за майка си. Тя го изоставила, защото бил от рода Павле. Досетила се, когато го родила и видяла зъбите му. Развикала се, че бил „двузъб“, и го оставила в болницата, захвърлила го, „както хвърляш някакъв боклук“. И тогава се разплака, със сълзи се разплака. Виждах го в огледалото. Не упрекваше майка си. Каза: „Какво искаш да направи една майка с подобно изчадие? Изчадието не е дете.“ В този момент си помислих, че се размеква, че ще ме пусне, умолявах го да ме пусне. Но той отново се разкрещя и колата започна да върви на зигзаг. Боже, колко се уплаших. После продължи да разказва за страдалческия си живот на изчадие.

— Бил е осиновен от семейство Жослен?

— Да. Когато бил на девет години, намерил цяло досие по своя случай в едно чекмедже на бащиното си бюро. Така научил, че е осиновен, че майка му го е изоставила и защо го е направила. Бил от рода Павле, рода на прокълнатите вампири. Така казва. Година по-късно родителите му в чудо се видели. Чупел всичко наред, размазвал лайната си по стените. Разказа ми това без всякакво смущение, като едно от доказателствата за проклятието, което тегнело над него. През един ноемврийски ден родителите му го завели в някакво лечебно заведение уж на преглед. Казали, че ще се върнат и не се върнали.

— Второ изоставяне, съсипан живот — каза Адамсберг.

— Нещо като плог, а?

— Може да се каже.

— После се оженил за една „грозна, но много стабилна жена“ и започнал да реже краката на онези, които го заплашвали. Хора, родени с един зъб. „Отначало бях неопитен и сигурно съм отрязал краката на някои безобидни същества, нека ми простят. Нищо лошо не съм им направил, вече бяха мъртви.“ Жена му много скоро го напуснала. Безсърдечно същество, в крайна сметка доста ненавистно, така каза.

— Не е лъжа.

— След това стигнахме в къщата и той вече не трябваше да внимава къде кара. Това влоши нещата, престана изобщо да говори нормално. Ту шепнеше и нищо не чувах, ту направо ревеше. Заби ножа в ръката ми. Разказа ми за родословното дърво на Плогойавиц — така ли се казват?

— Плогойовиц.

Явно и Церк трудно помнеше думи. В този кратък миг Адамсберг изпита чувството, че го познава из основи.

— Добре — каза Церк и свъси вежди точно както ги въсеше баща му, когато разбъркваше гъшата чорба. — Споменаваше нещо за „нечовешко страдание“, каза, че никога не бил убивал, защото тези същества не били човеци, а изчадия, излезли от дълбините на земята, за да унищожават човеците. Не слушах внимателно, болеше ме, страхувах се. Той каза, че работата му на голям лекар била да лекува раните, да освобождава света от „скверната заплаха“.

Адамсберг издърпа една цигара от пакета на Церк.

— Откъде взе номера ми?

— От мобилния на чичо Луи още когато двамата работехте заедно.

— Смяташе ли да го използваш?

— Не. Но смятах, че не е нормално Луи да го има, а аз не.

— Как успя да го набереш? В джоба си ли?

— Не съм го набирал. Бях го записал под номер девет. Най-последния.