Фред Варгас - Едно незнайно място

Изпълни го внезапна ярост срещу Адамсберг. Том току-що се беше родил, а този мръсник по присъщия си безразсъден начин е направил дете някъде другаде.

— На колко е години другият? — попита той остро.

— На осем дни.

— Мръсник — изсъска Данглар.

— Това е положението, майоре. Не бях в течение.

— Мамка му, никога не сте в течение!

— А вие никога не ме оставяте да довърша, Данглар. На осем дни е за мен и на двайсет и девет за другите. Сега е до мен и пуши. Двете му ръце са превързани. През нощта Павле го беше забол за фотьойла „Луи тринайсети“.

— Церквечер — промълви Данглар.

— Той, майоре. Церк. Армел Лувоа.

Данглар отправи невиждащ поглед към Емил и кучето му в опит да анализира наличните данни, свързани със ситуацията.

— Говорите в преносен смисъл, нали? — подзе той. — Осиновили сте го или нещо подобно?

— Нищо подобно, Данглар, син ми е. Точно затова Жослен с такова удоволствие го беше избрал за изкупителна жертва.

— Не вярвам.

— На Веранк имате ли му доверие? Попитайте го. Ще ви каже само хубави неща за Церк, който му е племенник.

Полулегнал на пясъка, Адамсберг рисуваше някакви фигури с върха на показалеца си. Церк бе положил ръце на корема си и облекчен от изпитото обезболяващо, се грееше на слънцето с омекнало тяло, като котарака върху копирната машина. Данглар си припомняше снимките на Церк, които бе виждал във вестниците, и чак сега си даваше сметка колко познато му е това лице. Истина беше, шокираща, но истина.

— Няма причина за паника, майоре. Дайте ми Емил.

Без дума повече да каже, Данглар подаде телефона на Емил, който се отдалечи към вратата.

— Ама че е идиот колегата ти — каза Емил. — Не е синя брошка, а шишът ми за морски охлюви. Взех си го от къщата на Водел.

— Защото изпитваш носталгия?

— Ъхъ.

— Какви неща искаш да уреждаш? — попита Адамсберг, като се надигна.

— Направих си сметката. Сумата е деветстотин трийсе и седем евро. Сега, като съм богат, мога да ги върна и ти да му теглиш чертата. В замяна на любовното писъмце и коридора между мазетата. Става ли?

— На кое да му тегля чертата?

— На мангизите, за Бога. Веднъж малко, друг път малко, и ей ги станали деветстотин трийсе и седем. Направих си аз сметката.

— Разбрах, Емил. От една страна, не ми е до мангизите ти, вече ти казах. От друга, твърде късно е. Не мисля, че Пиер синът, който заради теб губи половината си състояние, ще е много щастлив да научи, че си обирал баща му и че искаш да му върнеш деветстотин трийсет и седем евро.

— Ъхъ — замислено каза Емил.

— И значи дръж си парите и си затваряй устата.

— Загрях — рече Емил и Адамсберг си каза, че трябва да я е забърсал тази дума от Андре, санитаря от болницата в Шатоден.

— И друг син ли имаш? — попита Церк, като се качваше в колата.

— Съвсем малък — отвърна Адамсберг и извинително разтвори ръце, сякаш възрастта можеше да омаловажи факта. — Неприятно ли ти е?

— Не.

Церк беше сговорчив младеж, в това нямаше никакво съмнение.

Съдебната палата бе затисната от облаците, което в дадения случай добре й подхождаше. Седнали на една маса пред кафенето отсреща, Адамсберг и Данглар чакаха да излезе дъщерята на Мордан. Беше единайсет без десет по часовника на Данглар. Адамсберг съзерцаваше подновените златни орнаменти на фасадата.

— Ако изстържем златото, какво ще открием отдолу, Данглар?

— Люспите на големия змей, би казал Ноле.

— Залепнали за Светия параклис. Не вървят много заедно.

— Не, защо. Има два отделни параклиса, насложени един върху друг. Ниският параклис е бил предназначен за обикновените люде, високият — за краля и антуража му. Все дотам стигаме. До високото.

— Големият змей вече е минавал оттам през XIV век — каза Адамсберг, като вдигна очи към върха на готическата стрела.

— През XIII — поправи го Данглар. — Пиер дьо Монтрьой я строи между 1242 и 1248.

— Успяхте ли да се свържете с Ноле?

— Да. Съученикът наистина е бил свидетел на брачната церемония на Ема Карно и на един млад двайсет и четири годишен мъж, Пол дьо Жослен Кресан, в кметството на Оксер преди двайсет и девет години. Ема била лудо влюбена в него, майка й се чувствала поласкана от благородническата частица, но твърди, че Пол бил последният от един побъркан род. Бракът не издържал и три години. Не е имало деца.

— Толкова по-добре. От Жослен не би излязло добър баща.

Данглар си спести коментара. Предпочиташе първо да се запознае с Церк.

— Щеше да се пръкне още един Павле — продължи Адамсберг — и кой знае пък той какво би си въобразил. Но не. Потомците на Павле си отиват, така каза докторът.