Мехмет Сомер - Убийството на Бусе

— Добре де, значи ти знаеш повече неща. Разказвай — настоя тя.

Бързо направих избор дали да удължа този разговор, или не. Ако целта беше да стигнем веднага до резултат, нямаше проблем да й споделя каквото ми бе известно. Започнах да разказвам. Прескочих частта с трупа на съседката от горния етаж. Изслуша ме, без да променя позата си. Пепелта по ръба на цигарата й се натрупваше. Спрях, когато нарасна след средата на цигарата.

— Очевидно положението е още по-сериозно — каза тя.

Известно време мисли. Или се правеше, че мисли. Присви очи и продължи:

— Виж, положението не е толкова просто, колкото си представяш или разбираш. Не знаеш всичко. Ако нещата са се объркали толкова, означава, че започва да става опасно. Ако е намесено и убийство, още по-зле. Означава, че и аз съм в опасност. Дори и ти. Ако не сега… то скоро.

Тук зае драматична поза. Промени начина, по който седеше. Повдигна нагоре главата си и издуха дима към тавана. Беше ясно, че си обясняваше някои неща, но аз не проумявах. За момент се почувствах жалка.

— Аз все пак не можах да разбера едно нещо.

— И без това не очаквам да разбереш. — С още по-драматични движения на ръцете плесна крила във въздуха, като че ли казваше „всичко това няма стойност за теб, остави ме сама с моя си проблем“. — Ако може малко да потърпиш, за да ме изслушаш и да се опиташ да разбереш…

Как успяваше да не каже нищо и да изглежда, сякаш е казала всичко, след което да подценява отсрещния — тоест мен. Сетих се за моментите, в които съм се чувствала зле, и си отговорих: когато съм била при София.

— Добре, кой е човекът на снимките? Какво е написал в писмото? Знаеш ли поне?

Очите й придобиха изражение „как може да ми зададеш този глупав въпрос“.

— Тоест може да си виждала снимките. Или откъде да знам, Бусе може да ти е разказвала.

Тишина. Напрежение. Вълнение. Всичко! Имаше от всичко.

— Виж — когато го казваше, очите й малко се присвиха, — знам кой е човекът. Грешка би било дори ако го кажа. Не е случаен човек.

— Кой е, за бога? Президентът ли, премиерът ли или президентът на САЩ?

С изкуствена усмивка ме накара да млъкна. Беше като играчка бебе. Вадеше различни звуци, без въобще да движи лицевите си мускули.

— Колко си наивна само.

Знаех, правеше всичко това само за да ме слиса. И по-лошото е, че успяваше.

Беше изпушила цигарата си. Огледа се наоколо за пепелник и след като на пръв поглед не успя да намери, хвърли фаса си на земята, без въобще да се замисли, и го загаси с изящно движение на десния си крак. Изправи се, събра дългата си пола и започна да слиза по стълбите. Беше изминала само няколко стъпала, когато се върна обратно, отвори широко очите си, сякаш ще поучава непослушно дете, и каза:

— Изнудването е сериозна работа. Опасна е. Много, ама много опасна. Трябва да си изключително внимателна. Екипна работа е. — Присви очи и ме огледа. Докосна с пръст носа ми. — Теб те обичам — каза тя. Изчака малко и добави: — Все още. Чуй ме. Стой далеч.

Обърна се и си отиде.

Започнах да осъзнавам думите на София по-късно, след като пийнах малко. Начинът на изразяване и езикът на тялото, който го съпровождаше, правеха невъзможно разбирането на думите й от първия път. Във всяко нейно състояние видът й бе на силна жена.

Не можах да реша дали трябва да й завиждам за това, или не. При всички положения го намирах достойно за разсъждение.

Бях направо замаяна от София. Нямах сили да издържа до часа на затваряне. А Ферух на Белкъс се опитваше да говори с мен, докато очите му се събираха, а самият той беше толкова пиян, че езикът му не можеше да се развърже. Правехме му отстъпка и очевидно беше решил да пие, докато се насере.

— Виж, много е важно — пелтечеше той. — Трябва да говорим насаме. Този въпрос можеш да го решиш само ти.

Очите му се събираха. Хващаше ме за ръката с потните си длани. Известен беше интересът му към нашите момичета. Понеже знаех колко е ревнива Белкъс, когато се прави зад гърба й, го препратих към Джюнейт. Качи го насила в едно такси и го изпрати.

Имах нужда от малко алкохол. Понеже нямам навик да пия в клуба, станах и се прибрах у дома.

По принцип не пия, но за такива случаи винаги държа вкъщи една бутилка „Абсолют“ и запаси от различни видове вина. Виното щеше да ми е леко. Затова се спрях на „Абсолют“-а.

Сложих пред себе си дреболиите, които открих, докато претърсвах апартамента. Започнах да ровя в тях и да потъвам в миналото, а в същото време се оставих в хладната прегръдка на „Абсолют“-а.